Алекс Болдин
ОСА В ЧАШАТА
Последните топли дни на септември бавносе нижеха като големи жълти царевични зърна предпогледа на прегладнял петел. Само едно неговоловко движение на клюна и тях вече нямаше да гиима. Такъв беше и тоя ден, с напичащо и прежурящослънце, с не много ясно небе и не много яснинамерения.
В късната съботна утрин колелата начервения фиат сънливо потропваха по изровенияасфалтов път. Тримата провинциалисти бяхатоку-що напазарували от големия пазар в Илиянци игеройски се мъчеха да преодолеят сънливостта исъсредоточат вниманието си към близкото неяснобъдеще. Това бъдеще бе предначертано още вначалото на годината. Целта бе поставена итрябваше да се достигне, пък макар и на не съвсемясна цена. Четвъртият член на компанията, Гинчетоне пожела да сподели тая цел. Махна им усмихната сръка за довиждане и се шмугна отново в хорскатапазарна тълпа. Тя щеше да се прибере вечерта,обратно с автобуса в провинциалния град.Тенджерата която купи, обаче щастливо похлопвашедо двете раници в багажника на колата.
Като стана въпрос за цел, трябваразочаровано да уточним, че тя почти не севиждаше. Столичният смог плътно скриваше отчовешкото око прочутия витошки връх и само едначаст от планината едва се открояваше катопризрачно, тъмносиньо видение в далечината.
- Никси, колко беше висок Черни връх? -въпроса бе зададен привидно нехайно от Симо,най-възрастният член на компанията. Русияттинейджър се разсъни, попримига колебливо иотвърна.
- Някъде около две хиляди метра!
- Питам, защото не мога да си спомня. -продължи лукаво Симо.
- Те още не са стигнали до тоя урок! -защити го баща му. Усмихна се и отметна назаддългата си кестенявата коса, чиято мода беостанала в миналото на далечните времена от 70-тегодини.
- Коце, къде смяташ да оставиш колата? -попита Симо. Мълчанието трая повече от минута изатова той продължи.
- Като че ли е най-добре близо до началнияи крайния пункт на похода.
- Значи до площад "Македония"! Там сесрещат петицата и деветката. За два дена, ако яоставя на паркинг, ще ме обелят от плащане.Гарирам я направо на булеварда пък да ставакаквото ще.
- За кеф на автокрадците!
- Фифти - фифти! Ако я откраднат сеприбираме на автостоп.
- Я замълчи, да не те чуе дявола!
След десетина минути колата бестарателно паркирана между две столични возила,заключена и с пусната аларма. Нарамили тежкитераници, провинциалните туристи се изправиха свдървени от пътуването крака на трамвайнатаспирка и зачакаха появата на последното превозносредство, което щеше да ги изведе отцивилизацията и запрати в лоното на природата.
- Хайде да погледнем картата! - подсети сеСимо и извади от джоба на раницата си една картана столицата, в която за похвала на картографитебе отразено всичко, но за негово нещастие сеоказа абсолютно нечетлива.
- Забравил съм си лупата! Я погледни! Тиимаш орлов поглед.
- Хей тука трябва да се качим на автобусNo93 за Драгалевци. Нали от там тръгвашекабинковият лифт?
- Абе мисля че беше от Симеоново! Какво тие на раницата? Още малко и ще носиш самопрезрамките й! Отпорила се е стабилно, точно наснадката. - Щях да я нося на обущар, за да й минедва тигела, но от бързане не остана време. Чакай!Хей сега ще направим един фокус! - Коцето сръчносвали раницата, издяна затягащия шнур и гопрокара през снаждащата халка. - Хоп-па-а, готово!Така може вече да изкараме до края!
- Няма ли да идва вече тоя трамвай! -измънка отегчено Никси и се заразхожданапред-назад.
- Пък като дойде гледай да не те преваринякоя бабичка. Видиш ли свободно място, сядай и дане ти е зор! - посъветва го Симо.
- При социализма не ни учеха така! -забеляза Коцето.
- Абе, я карай...
- Иде! Давай бързо!
В съботната утрин трамваят бедостатъчно пълен за да намерят свободно място, нотинейджъра успяха да уредят. Той седна и сезагледа сънливо през немития прозорец. Бешеизморен от двучасовото пътуване и сега като че ливсичко му бе безразлично. Неусетно стигнахакрайната спирка. Слязоха от трамвая и се вмъкнахав общата върволица от столичани, спретнатооблечени и подготвени за съботния туристическиизлет.
- Виж! Там като че ли спират автобусите заВитоша! - оживено подхвана Симо. Трябва да видимкой е за Симеоново. Той се доближи до единвъзрастен софиянец и зададе болния си въпрос. Оняне му обърна никакво внимание. Сигурно сипомисли, че го майтапят. Кой ли ще е този невежа,който да не знае автобуса за Симеоново. Двеголеми опашки от хора се бяха наредили на двеместа до зелено боядисани метални парапети.Коцето и Никси се вляха в една от опашките, а Симосновеше насам и натам и разпитваше за маршрути илифтове.
- Тук спира автобусът за Драгалевци! Несъм сигурен, че от там тръгва кабинковия лифт.
- Абе, детето за пръв път ще се качва налифт. За седалков лифт и дума не може да става! -подхвърли нервно Коцето.
- Да идем на другата опашка! От там майтръгва автобусът за Симеоново.
- От опашка на опашка, нещо ми писна! Немърдам от тука! Я виж колко народ се е наредил,като загубиш ред и чакай още един час. Аз затованавремето не останах в София, че ми сепремрежваше погледа от опашки и блъсканици.
Симо примирено се нареди отзад и зачакасъс смътното безпокойство на дезориентирантурист.
Да се чудиш на тези софиянци! Почивен дене! Опашката е повече от 20-на метра, а никой не сидава зор. Стоят спокойно и си разговарят заежедневни неща, пременени, напарфюмирани,начервени. А като дойде автобуса всичко за миг сепроменя. Юрват се като пилци към вратата,безцеремонно те избутват с лакти, блъскат се,настъпват се, пререждат се. Така се случи и сега. Сголям зор влезли в автобуса, нещастнитепровинциалисти бяха принудени да застанат наедин крак и да заемат необичайната за тях поза нащраус, надничащ в клозетна чиния. За тяхно щастиепътуването не трая дълго. Поемайки си соблекчение въздух, те изхвръкнаха от адскотовозило и примигвайки към обедното слънце,разкършиха изтръпнали ръце и нозе.
- Уф! Докога ще трае този ад! - промърмориНикси.
- Ами че той свърши! - успокои го баща му.
- Не бързайте! Тепърва започват опашките!- добави Симо. Я погледни там! Нещо да кажеш повъпроса?
- Леле-е-е! Каква опашка! - чукна се почелото Коцето.
- Не за опашката ми е мисълта, а за лифта!Да виждаш някъде кабини?
- Седалчици! Само за двама! И вятъра тивее край ушите! Никси, тате, дръж се!
- Сега му е времето да става мъж! Всенякой път трябваше да се качи на седалков лифт.
Никси бе леко пребледнял, но за неговапохвала не обелваше и дума по въпроса. Явно мупредстоеше неизпитано досега приключение. Тойритна уж нехайно едно камъче и се загледа вголемия надпис "Руска баня". Един голям русмъж бе нарисуван с многоцветни бои на бялатастена на лифтовата станция. Явно половината отнея бе оформена като къпално и атракционнозаведение. Те се наредиха на новата, този път 35метрова опашка и примирено зачакаха. Слънцетонапичаше немилостиво. Няколко деца се бяхаскрили отсреща, под сянката на стар дрян. Откъмлятното барче на руската баня се разнасяшеапетитната миризма на печени кебапчета. Досамиопашката едно младо момче вадеше от лъскав казанварени мамули царевица и ги подаваше наизгладнели софиянци. Беше вече обяд. Симо извадиот раницата платнената си бейзболна шапка снадписа "Джорджтаун" и я нахлупи на главатаси.
- Ще ни се пръснат тиквите! - обоснова сетой.
- Я да застанем там, под стряхата! -предложи Коцето.
- Не е на добро това слънце!
Те бяха наближили входната врата налифтовата станция. Шмугнаха се вътре инеочаквано пред тях се завъртяха седалките налифта.
- Коце, ти вземи Никси при теб! Ще бъдепо-спокоен.
- Не се заплесвай бе! Сложи си раницатаотпред! - стресна го гласа на разпоредителя.
Симо не бе подготвен за тази маневра.Издяна бързо раницата и започна наместването йотпред. Това обаче се оказа нелесна работа.Пречеше му традиционното за неговия наборкоремче. Той се засуети, помая се. Тъкмо бенадянал едната презрамка когато седалката налифта го удари по задника. Пльосна се на нея стакава сила, че му секна дъха. В последния моментуспя да се хване за металния носещ пилон и лифтаго понесе щастливо нагоре към Голи връх. До негосе бе озовало едно младо момиче, коетонаблюдаваше усилията му, усмихнато с явенинтерес. Раницата бе почти паднала долу в кракатаму. Той внимателно я повдигна и надяна на рамотоси и втората презрамка. Поради големия й размер,предпазната щанга така и не можа да се закопчае.Отказа се!
Той се загледа нагоре, към върха напланината, където тъмни облаци покриваха вечеполовината небе. Опита да се обърне, за да видикак стоят нещата с двамата му спътници, но неуспя. Твърде тясно е на тези седалки. Ако беше сам,можеше да изпробва да викне ехо, но уви, не бе сам.
Неочаквано вдигна дясната си ръка ипомаха нагоре и встрани към седящите в седалкатазад него, все едно искаше да им каже - "Хей, каксте бе!". Дали го разбраха? Едва ли! Никси вмомента изживяваше стреса от първото качване налифт, а баща му сигурно го тупаше по рамото и муговореше "Спо-око-о-йно бе турист! Нали искашеда ходиш на Черни връх!".
С изкачването във височина, горещинатапостепенно преминаваше в свежа планинскахладина. Силен аромат на иглолистна гора и билкиги лъхна и раздвижи туристическото имвъображение. Долу в ниското, една стръмна пътекасе виеше сред храсталаци от къпини и глог. Групаентусиазирани туристи се катереха енергично понея нагоре. От време на време те се спираха ивълни от жизнерадостен смях се разнасяше къмвековната гора от черна мура. След тованастъпваше отново тържествената тишина, носещаспокойствието и удивлението към дивната красотана тази планина.
Малко преди да стигнат до междиннаталифтова станция "Бай Кръстьо", лифтътвнезапно спря. Дали бе повреда велектрозахранването или пък нещо друго, така и неможаха да разберат. След прехвърляне на вториялифт им обясниха, че една от пътничките не моглада слезе и за да се избегне нещастен случай, билипринудени да спрат лифта. Е, случва се и това!Накрая половинчасовото пътуване към Голи връхсвърши. Те нарамиха раниците и тръгнаха бавно поширокия каменист път нагоре, към Черни връх.Малко преди да сторят това обаче Симо се обърнаназад. Загледа се в насядалите туристи околомасите на малкото ресторантче и възкликна.
- Там дали сервират шкембе чорба? Дазнаете как бих хапнал една! Вече минава обяд инещо ме стърже.
- Я погледни небето! Въпрос на време е дазавали. Истински късмет ще бъде, ако се отървемсухи до върха. Носим си доста ядене. Най-добре е даобядваме горе.
- Добре! Да вървим, че и на мен нещо не михаресва времето.
Големи групи туристи, млади и възрастнислизаха бързешком явно притеснени от времето.Някои пък бяха навлезли навътре в нискитехрасталаци край пътя и беряха боровинки. Еднавъзрастна жена бе поседнала, край пътя уморена иизтощена, за да почине. Те я попитаха заразстоянието до върха, но от едносричния иотговор разбраха, че не и е до обяснения. Широкиятпът постепенно премина в стръмна пътека,пресичаща тук-там добре огладени, големигранитни камъни. Въобще растителността станадоста бедна. Големи каменни сипеи вдъхвахареспект с дивата си красота. Тук-там воднипоточета ромоляха между огромните огладенискали. Ако пък се случеше да пресекат пътеката, токраката им жвакаха в гъста и черна торфена кал.Потокът от слизащи хора се усили. Някак изведнъжзастудя. Пронизваща студена въздушна вълна гиобгърна и ги принуди да спрат за почивка.
- Симо, нещо капна, не усети ли?
- Май се започна! Има още един час пътдогоре. Ех, ако бяхме хванали лифта"Помагалски", сега да сме вече на върха.Виждаш ли го! Хей там горе вляво! Даже и работи!
- Страхотно е да се возиш на лифт! - уточниНикси. Отначало ме беше страх, но след това сечувствах супер. Цял ден бих се возил на лифт!
- И аз бих желал да се возя, особено сега иточно на онзи лифт хей там горе. - Симо познавашелошото време във високата планина и знаеше каквоще последва, но не искаше да плаши спътниците си.
- Хайде да побързаме, че има доста път!
Отначало по-нарядко, а след това ипо-често започнаха да падат дребни зрънца лед.Слизащите хора вече подтичваха, наметнати съсдъждобрани и покривала. Облаците се сгъстиха.Притъмня! Далечни мълнии раздираха небето.
- Интересно! Само ние сме онези дето секачват. Всичко живо слиза надолу! - констатираСимо.
- Те вече са видели Черни връх, а на настепърва предстои. Как да се откажеш, като е хейтам на едно ехо разстояние. За какво трепахметолкоз път дотук. И на опашки се редихме. Незаслужава сега да се откажем. - Тези бодри думи,изречени от Коцето, бяха леко пропити с нотканерешителност пред неизвестността.
- На мен ми е грижата за момчето! Гледайкакво става! Хайде, вдигайте качулките, а аз щеизвадя чадъра.
Ставаше точно това, от което Симонай-много се страхуваше. Редките ледени зрънца сесмениха с нарастващи по големина плочки, плътно ияростно биещи парчета градушка. Те се втурнаханагоре с явното желание да стигнат по-бързо довърха. Симо се задъха. Редкият планински въздухне можеше да освежи хипертоничните му дробове.Той подвикна на спътниците си да го изчакат. Те сеспряха, но усилващия се барабанен град ги принудида продължат. Мътни кални потоци вода се спускахапо стръмнината и скриваха пътеката.
Едно младо семейство, скрито подполиетиленово наметало, се бе спряло на едномясто и не смееше да мръдне. За няколко минутипътеката се покри с гъст слой ледени зърна.Възрастен мъж гол до кръста, покрил главата си счанта еднодневка, едва пристъпяше, широкоотворил уста с усилие да си поеме дъх. Тойзалиташе в изтощение. Ледените лешникови зърнаго шибаха жестоко по голите рамене, крака, глава.
- Спрете! Елате тук под чадъра! Градът емного силен! Бързо! Елате... - гласът на Симо сегубеше в яростния шум на градушката. - Те го чуха иприближиха. Тримата се свиха под чадъра и смутенисе загледаха нагоре, където върха едва серазличаваше през плътната ледена завеса.
- Никси, ела тук, по-близо! - притегли гоСимо. - Вдигнатата качулка няма да те запази.
- Имам чувството че ме бият метални сачмипо главата! - оплака се тинейджъра.
- Симо, какво да правим? - Погледна гоКоцето. Той вече не скриваше безпокойството си.Явно притеснен за момчето, бе готов на всичко, зада избегнат по-нататъшни усложнения.
- Ако се върнем обратно, ни чака най-малкоедин час път. Лифтът едва ли работи в това лошовреме. Ще стоим мокри до кости в горната лифтовастанция и ще чакаме, докато го пуснат. Може даминат и няколко часа докато слезем в София. А следтова, скапани и прогизнали от вода, ще трябва дапътуваме обратно. Ще бъде кошмар! По разумно е даидем до върха. На половин час път е! Горе в чайнатаще пийнем нещо топло, ще хапнем и след като спреградушката, ще идем до най-близката хижа, за да сеизсушим и наспим. Часът вече е два! Просто нямамедруг избор. Предлагам да тръгваме!
Лесно беше да се каже "Да тръгваме!"Плътна стена от падащи ледени парчета скривашепогледа. Яростният шум заглушаваше всичко.Мълнии една след друга тряскаха около тях. Бешедействително един свиреп леден ад.
С голямо усилие те закретаха нагоре постръмнината, едва съзирайки и налучквайкипътеката под краката си. Впрочем тя се бепревърнала в кална река с по плитки и по дълбокилокви. Неочаквано пътеката свърши и пред тях сеизпречи тесен дънер проснат между два големикамъка. Този импровизиран мост бе таканестабилен и опасен за минаване, че им струвашеголямо усилие за да го преодолеят. Под него бясносе пенеше придошла кална река. Преминаха гобавно, едва-едва, заслепени от плющящатаградушка. Голямата стръмна скала зад него изцедии последните им сили.
Положението ставаше неудържимо истрашно. Коцето и Никси несъзнателно забързаха,видели най-сетне, на стотина метра пред себе си,старата постройка на метеорологичната станция.Симо отваряше широко уста. Въздухът не мудостигаше. Сърцето му биеше лудо до пръсване. Тойспря. Обърна се с гръб към ледените струи. Чадърътму се огъна и се завърна обратно. Започна дапристъпя бавно с последни усилия. Върхът бе преднего. Само на петдесетина метра! Та нали за тазисреща с него бе мечтал почти една година.
Такова чудо не беше преживявал презцелия си петдесет годишен жизнен път. Беше виждалградушки, траещи най-много петнайсетина минути,но сегашната траеше вече почти час. И то какваградушка! Мокър до кости, едва пристъпящ от уморатой се закле да не стъпва повече на тоясвоенравен връх.
Чайната се появи като една манна небеснав тоя кошмарен момент. Симо бавно се качи постръмните стъпала и влезе в малкото задушнопомещение. Двамата му спътници като дватреперещи мокри парцала се мъчеха с голямоусилие да стоят прави на едно място. Това им сеотдаваше съвсем лесно, защото помещението бетака претъпкано с хора, че ги подпирахаотвсякъде, с гърбове и лакти.
Пристъпянето само на един метър напред,ставаше със значителни усилия. Приближиха се дошубера. Коцето бръкна в джоба си, за да извадимонети за чая.
Вместо това в треперещата му ръка сеоказаха няколко мокри, залепнали хартийки коитонякой можеше да вземе и за парични знаци.
- Три чая! Два с коняк и един без! -посинелите му от студ устни трепереханеудържимо. С едната си ръка влачеше раницатазащото просто нямаше място, където да я остави.Цялата "П" образна маса бе заета с гъстонасядали един до друг хора. Някои се хранеха.Други пиеха чай. Трети просто разговаряха.Голямата печка беше вече загаснала, но въпрекитова бе доста топло и задушно.
С малко блъскане и бутане Симо можа даосигури едно малко празно място, непосредственодо вратата. Пиха чая от крак. Нямаше къде даседнат. След около половин час хората започнахада напускат помещението. Вероятно градушкатабеше спряла. Непосредствено зад тях едно младосемейство освободи три места и те най-после сеотпуснаха изнемощели на грубо скованитестолчета.
Извадиха набързо сухата храна. Коцетозапочна да прави своя специалитет, шопскатасалата. Режеше бавно доматите, краставиците исиренето. Ядяха бавно с усилие и мълчаха.Събитието, което току-що преживяха, ги бе смазало.Хлябът, продуктите и всички резервни дрехи запреобличане бяха мокри. Нямаше сухо място по тях.Какви ли още несгоди ги чакаха? Симо се загледа вНикси. Стана му някак тъжно и болно пред момчето.То не бе заслужило такова изпитание. Такасъстоялото се запознаване с планината не бепредвидено в никакви техни планове. Дано самотова приключение завърши без усложнения. Силниятчай с коняка им вля нови сили. Те взеха по още едини с това настроението им постепенно се възвърна.Времето напредваше. Трябваше вече да тръгват. Донай-близката хижа имаше поне два час път. Ако нетръгнеха веднага, щяха да ходят по тъмница.
- Тръгваме ли? - бодро се обади Симо.
- Хайде! Време е! - съгласи се Коцето.
- Накъде отиваме! - зададе своя въпросНикси.
- Към хижа "Бор". Около нея иманяколко хижи. Все в една ще има легла за нощуване.Лошото е, че там съм ходил много отдавна. Преди 18години! Забравил съм всички пътеки.
- Не се притеснявайте! Ще ви покажа пътя! -Това бе гласът на един човек на средна възраст,седнал досами тях, който досега не бяхазабелязали. Той очевидно беше столичанин ипознаваше добре витошките пътеки. - Витоша емалка планина, но си е планина в пълния смисъл надумата. - продължи той. - Някои забравят това ипренебрегват опасностите, които тя крие. Не сепритеснявайте! Ще стигнете до "Бор" и щенамерите легла за преспиване.
Тръгнаха! Навън беше студено. Градушкатабе преминала. Ръмеше ситен дъждец. Спускането бепо-леко от качването. Беше обаче много разкаляно.Мокрите им дрехи заледяваха телата. Забързаха, зада се затоплят. Сивите облаци почти се бяхаразсеяли, но слънцето все още се криеше зад тях.Някъде на запад съзряха влека на ски пистата"Конярника". Далеч напред се ширеше платото,една обширна равнина, богата на торф и вода. Товабеше част от вододайната зона на столицата.
- Тясната пътека вляво от разклона е пътяза хижа "Бор". Виждате ли малката постройкахей там. Това е заслона. Той сега е запустял.Пътеката минава досами него вдясно. Виждате ли я?
- Да! Няма да се объркаме. Благодаря ви! О,извинете! Забравихме да се запознаем. Аз съм Симо.Това е Коцето а този малкия е Никси.
- Аз пък съм Митко!
- Много сме ти благодарни, Митко. Бъдиздрав!
- Всичко добро ви желая. И да нямате многозатруднения с хижарите.
Разделиха се. Тръгнаха бодро, с единоптимизъм на хора, току-що изживели неприятенмомент. Вървяха повече от час. Не се сещаха даспират за почивка. Бързаха защото времетонапредваше. Краката им жвакаха по мократаторфена пътека.
Далеч на запад, едва показалото сеслънце, вече залязваше в златно зарево.
- Я погледнете от къде сме слезли! -подсети ги Симо. Те се обърнаха и възкликнаха отвъзхищение. Горе високо, обвит в облаци беостанал Черни връх. Под него един след друг сеспускаха каменните водопади. Дива и красивагледка. Достойна за гледане, но само от хора,готови на риск.
- А тук можем да си наберем и боровинки. -обърна им внимание Симо. - Хей това са! Опитайте! -Тримата се нахвърлиха на ниските храсталаци,отрупани с малки, черни сладко-кисели плодове.Късаха ги и лапаха със шепи. По уморените им лицасе разнесе една мека топла усмивка наудоволствие от хубавия миг. Вдясно долу, вдалечината се виждаше столицата. Високитездания, подобно на малки млечно бели кутийки,окъпани от златния залез, им напомниха заприсъствието на цивилизацията.
- Я чакай да видя дали работи клетъчниятми телефон! А-а-ми! Намокрил се е! Не се сетих да госложа в раницата. Щях да се обадя на жената. -разочарован обясни Коцето.
- Остави го! До утре ще изсъхне и щепроработи. Може да има зона на нечуваемост засигнала.
Отминаха заслона. Зад хълма, пътекатазапочна да слиза стръмно надолу. Вдясно и вляворедовно срещаха пътни маркировки. Влязоха вгъста елова гора.
- Още петнайсетина минути и сме при хижа"Бор"! - компетентно заяви Симо. Мястото мубеше много познато. Спомените от преди 18 годининахлуха в съзнанието му. Тогава бе едно младомомче, току-що завършил инженер. Беше идвал заедна седмица да почине в тая хижа. Имаше многоприятни спомени от тези места.
- Гледайте! Вижте колко много гъби има! -посочи Никси някъде встрани.
- Не пипай че ще ти откъсна ушите. Това саотровни, бе момче!
- Още една минута път остава до хижа"Бор"! Впрочем ето я!
Пред тях се показа една триетажнапостройка. Симо се спря колебливо. Някак неприличаше на онова което бе запазил в споменитеси. Постройката беше занемарена, с олющена фасадаи разбити прозорци. Не се виждаха никаквипризнаци на живот. На асфалтовата площадка предхижата бе спрял един нов "Опел". Младосемейство се суетеше около него.
- Коя е тази хижа? - попита Симо.
- Това е хижа "Бор"! Тя бе най-хубавата хижа преди години. Купи я един турчин иот тогава с години стои затворена. Направо ясъсипаха. - отговори мъжа.
- Ще слезем тогава до "Тинтява". Тя есамо на пет минути път.
- Да, тя е малко по-надолу!
Мокрите дрехи и умората ги бяхасъсипали. Вечерната тъмнина бавно ги обгръщаше. Свдървени крака те тръгнаха по тясната алея и неслед дълго време пред тях се изправи спретнатататриетажна постройка на хижата. Влязоха всалон-ресторанта. Недалеч от горяща каминаседеше хижарят, нисък, възрастен човек напенсионна възраст. Вляво на една маса бяханаредени образци от вкусно приготвени ястия. Наднея светещо меню указваше цените на ястията ипитиетата.
- Добър вечер! Има ли свободни места занощувка? - Симо все още не бе сигурен, че ще им бъдепредложен подслон.
- Да, има достатъчно! И то на доста нискацена. Какви стаи ще искате?
- Една, с три легла.
- Хей сега! Седнете! Стоплете се! Следмалко ще дойде жената и ще ви настани. Можете дасе разположите до камината. Ще сложа още дърва.
Тези думи бяха като мехлем за ушите наизнурените туристи. Те бързо извадиха мокритедрехи и ги простряха на двата стола до камината.Хижарят засили огъня с един наръч сухи дърва.
Не след дълго от мокрите дрехи започнада се вдига пара. В мекия топъл полумракживителната топлина на огъня приятно ги отпусна.Дрехите една след друга изсъхваха и бяхазаменяни с нови, чорапи, ризи, пуловери, обувки.Накратко обясниха на хижаря премеждията си а тойцъкаше и им се чудеше. След това си поръчаха еднаскромна вегетарианска вечеря и по едно силнопитие за дооправяне. Хижарката им показа стаята иим даде ключовете. Два часа седяха до камината,докато дървата в нея изгоряха напълно. Дрехитепочти бяха изсъхнали. Не им се ставаше, нотрябваше да лягат. На сутринта маршрута им щешеда продължи към местността "Златнитемостове", където щяха да хванат автобуса заСофия.
- Ех, сега да имаше една баня! - замечта сиНикси на глас, мушкайки се в леглото.
- Можем само да се радваме, че имаметоалетна в другото крило на стаята. Водата отмивката обаче им е ледена. - отбеляза Симо.
- По тая Витоша вода дал бог, не е като внашия балкан. - заключи Коцето. Да знаеш, горе навърха бях решил, че стигнем ли веднъж в колата, щехвърля мокрите дънки и ще пусна парното до дупка,та чак докато се приберем.
- Не те ли е шубе, че ако те види някойкатаджия по слип, ще ти тръсне една глоба занеморално поведение.
- Къ-ъде ще се занича дали съм по слип илипо панталон.
- Не ти ли изсъхнаха още дънките?
- А-ами! Още са мокри!
- Мамо ма-а!
- А на мен пък маратонките ми са мокри! -оформи положението Никси.
- Знаеш ли, че горе на върха така се бяхшашнал, че забравих на детето горнището наанцуга. Какво ще обяснявам на жената не зная.
- То беше старо! Няма страшно! - успокои гоНикси. - Ама каква градушка беше-е... Чукаше ме поглавата като сачми.
Симо вече се унасяше в сън. Двете одеалаприятно го затоплиха. Коцето зад него дълбоковъздъхна и настана така дълго очакванатаотморяваща нощна тишина. Заспаха дълбоко,непробудно. Призори Никси започна да обясняванещо на сън. Сигурно още преживяваше отминалиябурен ден.
Утринта настъпваше бавно. Прозорцитепостепенно избледняваха. Ранобудни птичи песнибавно ги събуждаха. Студения планински въздухободрително навлизаше в дробовете им и вливашенова сила в телата.
- Хей затова обичам да ходя по планините.- сънливо промърмори Коцето, убедил се, че идругите са вече будни. - Вечерта си скапан, а насутринта си нов човек.
- Това е от голямото количество кислород.Хайде да ставаме, че ни чака път. Предлагам тук дазакусим, толкова много ядене имаме, че ако не гоизядем, ще го върнем обратно.
Закуската им бе така обилна и разкошна,че окончателно възвърна прекрасното имнастроение.
- Нали не съжалявате, че направихме тозипреход? - попита Симо.
- И още как! Без емоции живота е скучен!Следващия път сме към Рила нали? Нагоре къмМусала!? - изрепчи се Коцето.
- Никси, какво ще кажеш?
- Ако и там има лифт, ще бъде супер!
- Тук има още един лифт. Долу на"Копитото"! Но май не работи. Ще слезем савтобус. - отговорът на Симо съвсем разочароватинейджъра.
Сбогуваха се с хижарите и заслизаха попътеката надолу, към "Златните мостове".
- Коце, още ли са мокри дънките ти?
- Да бе! Хей тук, около джобовете!
- Докато стигнем до автобуса ще изсъхнат.
Отминаха хижа "Момина скала". Наедноименната поляна ги изненада вида на новияресторант. Млад сервитьор с обръсната главазастилаше масите с покривки.
- Господине, ще може ли да пийнем по еднокафе?
- Още не се е затоплила водата! - посрещнаги грубият глас на младежа. Зад него изскокнахадве кучета с ръста на телета. Те се насочиха къмтуристите с изцъклили кучешки погледи. Младиятсервитьор така и не направи опит да ги успокои.
- Да вървим, че хей сега ще ни ръфнат. Тояси мисли, че ако си има врагове, кучетата ще госпасят.
- Кучешката охрана сега е символ набогатство. Я виж какъв луксозен ресторант евдигнал собственика.
Продължиха надолу по асфалтовата алеяза "Златните мостове". Неочаквано обаче сепояви един нов техен спътник. Охранен котарак сраирана жълтеникава козина подтичваше след тях ижално мяукаше. Той не ги изпускаше от погледа си иявно очакваше да му подхвърлят нещо за ядене.Симо се спря и зарови в раницата си.
- Да проверим дали ще яде бял хляб!
- Съмнявам се! Ако е мръвка, обезателно!
- Писане-е-е, мац, мац... - повика го Симо.Подхвърли му филията. Котарака помириса хляба ипрезрително отстъпи в средата на алеята.
- Остави го! Стопаните ще си го нахранят!
- Ама много е упорит! Още ходи след нас!
- Тарикат!
- Дали ще върви след нас така, чак до"Златните мостове? - попита Никси.
- Съмнявам се, като гледам какво сепоявява хей там, напред!
- Какво?
- Ами неговият биологичен враг!
На трийсетина метра една ранобудна,възрастна софиянка, преметнала еднодневкатапрез рамо, бавно пристъпяше по стръмнината. Заднея един черен, дребен на ръст териер бе спрял инервно фиксираше с поглед котарака. Внезапно тойсе стрелна към него и след кратко, бяснопреследване двата домашни любимци се изгубиха вхрасталака.
- Никси, как си представяш "Златнитемостове"? - зададе провокиращ въпрос Симо.
- Представям си ги като една позлатенакитайска архитектура. С едни извивки, лъскави...
- Боже! Ами ако действително е така,досега крадците да не са оставили и един златенпирон! - Коцето се засмя широко, поглади сина си поглавата и махна с ръка.
- Ето ги "Златните мостове"! Ако тепита някой дали си ходил там, можеш много дасгафиш.
- Защо?
- Защото следващия му въпрос ще бъде "Авидя ли морените?"
- Какви морени, като онези от рекламатаза вафлата - трепач?
- Не! Това са големи каменни водопади!Природна забележителност, която я има само тук.Ще ти ги покажа!
- Я каква карта! Целият район е начертантук! - Коцето и Никси се заплеснаха в картата,закрепена на една стройна ела, а Симо отиде дооткритото барче, за да поръча сутрешното кафе.
Седнаха край една маса. Възрастнитетуристи с удоволствие отпиваха на глъткиароматната тъмна течност.
Тинейджърът акуратно пиеше своята чашкас натурален сок. Те се загледаха нагоре. Задезерото се откриваше величествена гледка. Големиобли камъни се спускаха на вълни от високиягорист хълм, огрени от златните лъчи наизгряващото слънце. Една смесена компания отмладежи, вероятно от някакъв спортен отбор,скачаше от камък на камък и звънливите им гласовеечаха в утринната тишина.
- Хей това са морените!
- Това ли! А пък аз си мислех...
Една оса се появи отнякъде, кацна на ръбана недопитата чаша с натурален сок и застина влюбопитство.
- Хей нахалнице! - Никси замахна с дланкъм нея. В опита си да литне тя се блъсна вотсрещния ръб на чашата и падна в недопития сок.
- Не я пипай, че ще те ужили! Нека си пийнесок и тя. Нали е божие създание. - философскизабеляза Симо.
- Божие създание...! На теб ще ти бъде липриятно ако ти падне оса в чашата!
Симо погледна Никси сериозно, след товавесело се засмя и каза.
- Разбира се! Никак няма да ми е приятно!
02.Октомври 2002 год.
гр.Враца

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-No Derivative Works 2.5 Bulgaria License.
Всички текстове в рамките на този сайт (разкази, части или откъси от по-големи произведения, есета, статии, анонси, в превод или в оригинал) се публикуват с разрешението на техните автори или по силата на лиценза, определен от съответния автор за съответното произведение. Освен ако няма други изрични указания, всички текстове в рамките на този сайт могат да бъдат копирани и разпространявани свободно, доколкото това не е свързано с тяхната продажба или с промяна на оригиналното им съдържание. В случай че разпространявате (правите достъпен за широка публика) някой от тези текстове, винаги указвайте неговия автор и/или преводач и полагайте усилия да спазвате (при положение, че е указан) лиценза на съответното произведение.
Също така... ако дадете връзка към сайта на автора и източника на произведението, което сте решили да разпространявате, ще си запазите място в рая. Не се шегувам. Съвсем сигурно е. Някой се е взирал дълго и упорито в екрана, за да ви предостави заветния материал.
