Видя ги как слязоха от лъскавия си джип.Поредното стадо учени, които като ято патици севъртяха, кряскаха и подскачаха около новата си имодерна апаратура.

Ето, че седмицата започваше обещаващо!

Слънцето бе хукнало да изгрява и лъчитему подпалиха водите на езерото.

Бе почти края на зимата и тълпителюбопитковци, туристи още не бяха наводнилиоколността. Макар техните шумове да плашехарибата, той все пак зависеше от тях.

От петдесет години се бе превърнал вместната легенда и беше единствения, който бевидял чудовището от езерото.

“Видял”, дръжки! Нищо подобно, нопродаваше историята си като топъл хляб. Да неповярваш, че толкова умни глави, учили по стогодини из най-престижните университети напланетата се ловяха като мренки на стръвта нанеговите лъжи!

И тези щяха да захапят куката. Сега щяхада подскачат около езерото, да ахкат и охкат,после щяха да се настанят при Сам и докато пиехачай в опушеното му кафене щяха да попитат кой евидял чудовището. Естествено всички щяха дакажат-

“Старият Ендрю. Той го е виждал многопъти. Единия път даже онова нещо едва не муотхапало ръката.”

Даваше им най-много десет минути заупътване и после щяха да цъфнат при него.

Крайно време беше. Почти се бяхаизпарили спестяванията му от миналия сезон иидваше момента за нови инвестиции.

Навремето бяха двамата в играта съсстария Патрик.

Оня не беше по-възрастен от него, ама ощеот дете имаше физиономията на дъртак, та прякораму естествено и някак неусетно му се лепна, та гоотнесе до смъртта си. По-скоро до изчезването си.

Историята за чудовището от езерото сисъществуваше сигурно от хилядолетия. Той поне ябеше чувал от прадядо си. Бе нещо толковаестествено за цялото село и за жителите му, чевсички вярваха в неговото съществуване.Естествено никой не беше го виждал, но смееше лида си го признае?! Ако го направеше означавашекрай на потока от туристи, учени и любопитни, а стози край си отиваше и туризма – единствениядоход на селището. И без това вече риба не беостанала, та всички се хранеха от легендата.Стискаха си я здраво, както куче кокала си.

По алеята се чу шум от кола. Аха,пристигаха. Тези дори бяха много бързи. Явномалко им бяха субсидиите, та си даваха зор даприключат по-скоростно.

“Господин Ендрю?!”

Американци. Най-любимите му, защото те ияпонците бяха най-лесни за лъжене. Лапваха думитему като топъл хляб и плащаха добре. Богатидържави. Намести перчема си и излезе.

“Да?!”

“Ами... ние сме учени и ... ъъъ, идваме даизследваме езерото. Търсим онова чудовище.Господин Сам от хотела...”

Ха! Старата барака на Сам, хотел?!

“... ъъъ, ни каза, че вие сте го виждали. Тасе питахме дали срещу заплащане искате да низаведете на мястото в езерото, където сме срещализвяра, да ни разкажете кога точно се е случило и...ъъъ... естествено, ако искате...”

Поне не се правеха на велики. Сега щешеда ги изпоти. Рядко се случваше на старец катонего да държи в ръцете си пет умни глави. Пое сидълбоко въздух с удоволствие и прочисти гърлотоси.

“Ами, момчета, да виждал съм го. Ама сеганямам много свободно време. Приготвих такъмите,че трябва да се ходи на риболов. Знаете, тука нямамного работа и всеки си гледа прехраната.”

Направо видя в очите им как жалкатацифрата, която смятаха да му платят, се стопи.Така, акциите му се покачваха и сега бяха готовида дадат мило и драго, за да постигнат високатацел на научните си изследвания.

“ъъъ... ами ние сме готови да ви заплатимкаквото поискате. В разумни граници. Все пакимаме и ние бюджет за спазване. Разбирате, нали?!”

“Е, момчета какво ще кажете за 100 лири?!”

Главите им само дето не се откачиха отизненада. Какво ли си мислеха, че ще прекаратстария глупак със шепа жълти пенита?! Видя как сеотделиха за момент двама от тях – явно шефоветеили поне по-старшите. Помърмориха и после единияот тях с толкова червена коса, че все едно си бешезапалил огън на главата му подаде ръка.

“Готово. Съгласни сме, но следващите двадни ще ги прекарате изцяло с нас.”

“Няма проблеми. Да пийнем по една бира,а?!”

Беше готов да ги почерпи и по две. Сам неможа да повярва, че им измъкна толкова тлъстасума. Беше казал тавана си, готов да се пазари ипосле да слезе до 50 лири. Леле, колко големисладури бяха тия американци?! Сезона започвашедобре и от радост му идеше да направи подскок въввъздуха, въпреки болежките в краката.

“ ...ъъъ, толкова рано ние не пием, а и смена... работа. Може пък тази вечер. При Сам?!”

“Няма проблеми. Аз ще си взема една, ченещо ме гони ревматизма, а казват, че биратапомагала.”

Трябваше само да внимава да не се отреже.

Навремето беше изгубил доста пари,защото бе се натряскал като прасе и бе оставиледна немска експедиция да се шлятка из езерото,докато не бяха си изповръщали червата всички отгрупата. Просто не можеше да си спомни как да севърне на брега, а и бурята беше виновна също. Оттогава все внимаваше в картинката.

Все пак с една бира можеше да отпразнувауспешното начало на деня.

“От къде да започнем момчета?”

“Ами ние сме наели лодката на господинО’Нийл и ако искате да ни заведете в езерото намястото, където най-често сте виждаличудовището?!”

Аха и Пат си беше направил парички. Даноскапаната му лодка да издържеше. Глупака, поне дабеше я позакърпил малко. Срамота. Искаше само далапа пари без да го е грижа, че може да стане някоябеля, а и подронваше авторитета на селото.

“Дадено. Ще се видим на пристана следдесет минути, а?! Трябва да си прибера такъмите.”

Изчака ги да се отдалечат и едва тогаваси позволи да се усмихне. Тупна се от радост поколяното и влезе да прибере въдиците си. Щеше мусе да се похвали на някого, но жена му си бешезаминала отдавна, а и стария Патрик я бешепоследвал. Само чудовище си стоеше тука везерото. От толкова години говореше за него, чевече го чувстваше като нещо свое, почти катоприятел.

* * *

Лодката беше натоварена с машинарии доушите. С този товар щеше да изпие огромноколичество нафта, но да му мислят учените.Половината от джаджите вече ги познаваше, защотобе виждал много такива. Сонари, ехолоти, компютри,сензори и кой знае още какво.

Навремето идваха само с фотоапарати, асега все едно, че бяха окрали някоя лабораторияна НАСА.

Накара ги да подкарат към източния крайна езерото. Там имаше много подводни пещери,голяма дълбочина, както и нещо май магнитно,защото почти всички уреди полудяваха.

Браун казваше, че по времето на първатасветовна война един самолет бил изхвърлилнякаква бомба на онова място, но кой ли знаеше?!Браун не беше точно типа хора, на които може да севярва.

Всички експедиции нарочно отвеждашеведнага там, щото като им се разпищяха джаджитеоще от началото им подпалваше чергата и после мувярваха за всичко, ако ще да кажеше, че онова нещодори летеше по пълнолуние.

Бе още доста хладно и се зави в палтотоси. Никога толкова рано до сега не бяха сепоявявали учени в района. Сигурно пак нещо естанало из техните среди, та бяха се помъкналипак да проучват историята.

До него се намести един пъпчив младок,който се представи като Майкъл. На коленете сипостави бележник, портативен касетофон, за дазапише историята му. Едва ли имаше повече оттрийсетак. Сигурно му беше първата експедиция игледаше да направи впечатление на началството.

За момент се почувства леко виновен.Горкото момче! Сигурно целия си живот щеше дапосвети на чудовища като неговото, които несъществуваха. С две думи щеше да гони вятъра. Ех,странно нещо беше живота. Едни учат двайсетгодини, за да си изкарат хляба, а той едва с еднагодина в училище ги пращаше за зелен хайвер ипечелеше на техен гръб.

Вгледа се във водата, за да не виждажадните очи на младока и започна:

“За първи път видях онова нещо през 1943година. Бяхме излезли за риба със стария Патрик.Май, че беше по това време. Бяхме точно на оновамясто, където сега ви водя... А, няма го вечеПатрик. Изчезна преди пет години. Изяде го оновачудовище ви казвам... Знам, как така от къде съмсигурен?! Намериха лодката му празна на средатана езерото, още със заредени въдици, а от негонито следа. Казвам ви, че онова нещо го е изяло.Щото и той му беше виждал физиономията. Да неповярваш направо.”

Е, можеше и стария Патрик да бе падналсам от лодката и да се бе удавил. В последнитегодини, от както бяха започнали да печелят достапари с историйките си, Патрик бе се увлякълздраво да надига бутилките. Май не се появявашедори трезвен. Бе излязъл в езерото да лови риба итолкова. Просто не се бе върнал повече. Лошаработа. Не можаха поне едно погребение да мунаправят като хората, защото тялото му така и несе намери.

Да, съдба човешка!

“Та, както си ловяхме кротко риба, поедно време лодката започна да се клати. Все едно,че нещо извираше от водата в близост до нас.Вълните ставаха все по-големи и по едно времетрябваше да се държим с две ръце за бордовете, зада не паднем. Първи го видя стария Патрик, щото азбях с гръб. Та видях как зъркелите му се уголемихакато чинни, а устата му висна и започна да пелтечинещо. Обърнах се да видя какво става и казвам вимомчета, да не повярваш, над езерото се издигашеглавата на онова чудо. Дълга шия... Ами да бешеоколо три метра и широка колко бедрото ми. Накраяедна кръгла глава с малки очички, които да неповярваш, ама ни фиксираха яко. После онова чудоизрева, леле какъв ужасен звук и изчезна, такавнезапно, както се беше появило. Ако щете мивярвайте бяхме се подмокрили от страх идвамата.”

Със стария Патрик не бяха видяли нищоподобно. Е, наистина тогава през 1943 нещо бешеразклатило здраво лодката, но толкова. После бяхарешили да си изкрънкат по една бира безплатно отСам и бяха съчинили историйката.

Беше се случило така, че същата вечер вкафенето бяха и група японски учени, та католапнаха въдицата, като ги заразпитваха и най-вечекато ги почерпиха с много бира, та цялата работасе оттече. И най-важното им повярваха и сепрочуха.

От толкова години разправяха тазиистория, че бе имало моменти, когато почти сивярваха, че наистина им се беше случило. Доридругите от селото не си позволяваха да гимайтапят. Е, някои си имаха съмненията, но послебе дошла тайнствената смърт или по-точноизчезване на Патрик, която съвсем му вдигнаавторитета и подхрани достоверността на разказаму.

Мир на душата му, но Патрик му бешенаправил голяма услуга.

“Може ли по-подробно да ми опишетечудовището?!”

Пое си глътка бира и пак започна. Гледашеникога да не променя разказа си, за да не сеоплете като пате в кълчища. В едно списание бешевидял снимката на някакво праисторическоживотно, което учените смятаха, че е чудовищетоот езерото. Беше изучавал образа му дълго време исега пееше урока си като по ноти. Като свършешезнаеше, че щяха да се разкрещят-

“Това е, това е. Представяте ли си това еихтио... ихти... ала, бала...”

все не му запомняше името, ама всичкиправеха така.

Големи и сериозни мъже, а се вдетиняваха.Това тяхното професия ли беше?!

Ето го и момчето Майкъл се зачерви ихукна към кабината, за да докладва на старшите.След секунди вече всички от експедицията се бяхаскупчили около него и го молеха за повечеподробности, тикаха му под носа снимката на онзиихтио... каквото беше и се вълнуваха до сълзи.Отново усети леко бодване под лъжичката. Сигурноостаряваше, за да го подгонва чувството за вина.

Отпи от бирата си и се постара да сеусмихне. Все пак момчетата си бяха платили и тойтрябваше да даде всичко от себе си и от своеточудовище!

“Дайте пак да видя снимката. Да, същотое... Разбира се, че съм сигурен. Дано имате шанса даго видите и вие и ще разберете, че не съм вилъгал!”

Над езерото се стелеше ниска мъгла.Сякаш дори природата му помагаше, за да създадетайнствена атмосфера.

Мотора на лодката кашляше и все едно, чесе опитваше да си изплюе дробовете. ПроклетияПат! Само да излезеха на пирса, щеше да му отпориушите. Скръндза! Да се стегне и да си оправешелодката. Цялото лято тази барака нямаше даиздържи.

Момчетата се бяха затворили в кабината иправеха разни изчисления.

След еуфорията около внезапното музабогатяване и след поредната купчина лъжиизведнъж се почувства тъжен. И стар! Толкова стар,колкото разправяха, че било старо езерото.

Сигурно от милиони години имаше всенякой като него, който се хранеше с тайните му.Сигурно стотици глупаци и умници пореха водитему с лодките и машинариите си, за да откриятнеговото чудовище.

Стоеше облегнат на парапета, с бира връка(добри американски момчета, бяха му заредилихладилната чанта) и му идеше да ревне като дъртомагаре. Как му липсваше сега стария Патрик, за даго ръгне в ребрата и за да му смигне, че са метналипоредната група учени и че снимките им паксигурно щяха да се мъдрят в някоя книга с многотермини, които никой не разбираше. Имаше еднакупчина от тях, защото почти всички му ги пращаха.

Ако и той си отидеше един ден от тозисвят, а сигурно скоро и това щеше да стане, кой лищеше да продължи тяхната история?! Историята затяхното чудовище?!

В селото бяха останали само те – стискастарчоци, а младите бягаха в големия град и севръщаха само за почивките, за да им се подиграватв кръчмите и за да ги разпитват дали пак не савидяли тайнствената твар!

Ако чакаше на такива като тях дапродължи да живее, дори да го имаше, звярът бипредпочел да се гътне. Сегашната младеж не можешедори една легенда да създаде, а камо ли да я опази!

“Ето го. Нещо става. Включвай принтера.Бързо ти казвам, бързо!”

Бяха на мястото, където Браунразправяше, че оня стоварил бомбата от самолета.Каквато и да беше истината там долу, имаше нещо,което подлудяваше машинариите. И хората,естествено!

Отдръпна се, за да не се пречка и започнада наблюдава петимата учени, които катопощръкляли следяха екраните, джаджите си, а очитеим щяха да изхвръкнат от напрежение. Нищо! Понетова щеше да им остане. После за този кратък миг,щяха да изпишат тонове мастило и нямаше да могатда го обяснят, но щяха да накарат много други катотях да почукат на вратата му, за да ги доведе тука.В крайна сметка благодарение на него чудовищетопродължаваше да живее и да бъде търсено.

Отпи от бирата си отново и зачака дапремине лудницата на лодката.

Утре като приключеше и пипнешепаричките си може би щеше да отиде до града, за давиди внуците, да им занесе някое подаръче. Можешеда излезе призори и да налови малко риба. Горкитедеца – все ядяха замразени боклуци.

Тази Коледа пак не можаха да дойдат и мубеше много домъчняло за тях. Щяха да вечерятвсички заедно, а после на заспиване щеше да имразкаже за чудовището от езерото, за неговоточудовище.

“Какво става момчета?!”

“Ей, сигурно е било то, господин Ендрю.Страшна работа. Подлуди компютъра ни.Невероятно!”

Поне бяха доволни. Почувства сеоблекчен...

* * *

Студения въздух ги караше дапотреперват. Езерото изглеждаше толкова гладко,че им се струваше почти нереално. Хълмоветенаоколо още бяха покрити тук, таме с купчини сняг.Няколко патици се гмуркаха, за да намерятзакуската си.

Бяха нервни и сънени.

Старчето не беше се появило в уречениячас на пирса. Бяха го търсили из цялото село.О’Нийл им бе казал, че липсва лодката на дядката.Сигурно бе решил да излезе на риболов предиизгрев. Проклети старчоци, нямаха никаквоуважение към научния им труд. Бяха му платили ибяха се уговорили, че два дни ще бъде само с тях.Защо тогава му е трябвало да излиза по нощите везерото?!

Майкъл придърпа по-плътно яката на якетоси.

“Момчета, ако не се появи до час трябвада тръгваме. Имаме срокове за спазване. Ако е везерото ще го намерим. Няма къде да отиде, я?!”

Другите само кимнаха с глава в съгласие.

Езерото се простираше пред тях въввеличественото си безмълвие...