Теодора Тодорова

КРАЯТ НА ДЕНЯ 

 

 

Бягаше.

Още не бе започнал да се задъхва, но итова щеше да дойде.

Засега усещаше как мускулите муритмично се стягаха и отпускаха.

Под него алфалтът също тичаше. Виждашенеговия край в далечината.

После щеше да му се наложи да бяга среддървета и храсти, но поне сянката щеше да го спасиот горещината на обедното слънце.

Бягаше от сутринта.

Струваше му се, че все едно се е родил иживял досега, бягайки.

Колко бързо човек може да привикне и дасе адаптира към дадена ситуация, когато му сеналага, нали?!

Усещаше как по гърба му струйките пот сеспускаха и търкаляха. Само преди една седмицатова същото усещане би го накарало да си помислии помечтае как после би се гмурнал във ваната си икак би обтрил тялото си с уханен сапун.

Сега не знаеше какво го чака следбягането, не знаеше дори дали ще успее да издържидо края...

Цялата тази история бе започнала предидесет години с раждането на неговата сестра. Аконякой му бе казал, че заради нея един ден ще сеналожи да бяга, за да спаси живота си, не биповярвял. Би се присмял на подобно твърдение.

Истината обаче бе, че сега бягаше незащото поиска самият той - бягаше заради сестраси, бягаше заради себе си, заради своите родителии бягаше, за да не умре.

Може би в крайна сметка все пак щеше даумре, може би нямаше да стигне до финала, но бешедлъжен поне да опита. Не искаше да губи живота сибез борба и без да се е противопоставил съссилата на своята воля...

 

Когато се бе родила сестра му приличашена един ревящ вързоп и той гледаше с отвращениемалкото същество. Току-що бе навлязъл вдвадесетата си година и не можеше да разбереродителите си - как така на стари години са решилида му "подарят" сестричка или да си"подарят" второ дете?!

Един негов приятел бе направилкоментара, че сестра му е плод на грешка следнякоя романтична вечер между неговите родители.Той не си бе позволил да го сподели с тях, нодонякъде беше съгласен.

В крайна сметка децата се появяват илизащото ги програмираш, или защото не си взелнеобходимите предпазни мерки.

Още от самото начало сестра му бепроявила странни способности.

Един ден, докато си пиеше бирата натерасата с баща си и говореха за победите натехния футболен отбор, от втория етаж на къщатабяха чули писъците на майка му. Бяха се втурнали вдетската стая и бяха застанали на прагавцепенени.

Около детското креватче на сестра мукръжаха всички нейни играчки. Все едно, че беше вчас по физика и гледаше въртенето на планетитеоколо слънцето. После в един миг всичко беприключило и играчките със звънене и дрънченебяха паднали на пода.

Никой от тях тримата не бе коментиралслучката.

Бяха вечеряли в тишина, без да смеят дасе погледнат в очите, а сестра му се бе напъвала иревала както винаги.

Преди случката с гравитиращите играчкибе смятал, че всички тези приказки запаранормални и свръхестествени способности нахората са глупости, "ала-бала", както гинаричаше самият той. Тогава за пръв път си бепомислил, че може би греши...

 

Пред него вече се виждаше алеята вгората. Още малко и щеше да навлезе в сянката.

По челото му бе избила пот и почтипостоянно му се налагаше да я бърше, за да ненавлезе в очите му. Бе забравил да си вземешапката, но истината бе, че не бе имал нужнотовреме.

Просто в един момент бе започнал дабяга...

 

Докато тя навърши пет години се бяхаслучили още безброй странни неща със сестра муили около нея.

Предмети се разместваха сами,осветлението изгасваше и се включваше по някаквисвои закони, всички електроуреди също все едно,че полудяваха, когато сестра му бе в близост дотях.

Не бяха казали на никого.

Просто ги беше страх да не помисляттяхното семейство за луди. Не бяха секонсултирали и с лекари, защото се страхуваха дане би да им отнемат малката и да я подложат намножество болезнени и безкрайни анализи.

С времето бяха привикнали и дори сешегуваха с невероятните способности на сестраму. Баща му никога не ползваше дистанционнотоуправление на телевизора, просто бе достатъчнода помоли дъщеря си да го включи. Тя затваряше очии в следващия момент екранът се пълнеше собразите на програмите. След това се усмихвашесвенливо и се гушваше в предръдките на баща си, атой я целуваше за награда.

Бяха я използвали дори за беритбата начереши.

Сестра му заставаше под дървото, тепостилаха огромен найлон и в един момент всичкиплодове бяха вече на земята.

Той естествено умираше от желание дасподели всичко това с приятелите си, да сепохвали и да блесне пред момичетата, но всемейството се бяха уговорили, че ще си останетяхна тайна, заради доброто на малката.

Точно когато бе навършила пет годинитайната сила, която притежаваше сестра му, безапочнала да се трансформира. Проявяваше се всепо-често, но ако преди я използваше, за да накарапредметите да се местят или за да доставиудоволствие на баща си с включването нателевизора, то тогава бе започнала да яупотребява, за да постигне това, което иска, илиза да накаже някой от тях тримата.

Първи бе я изпитал той.

Един ден не пожела да я вземе със себе сина езерото, за да ловят риба.

Всъщност на него не му пукаше за рибата,но бе взел бутилка вино и любимите си комикси и беимал желанието да се усамоти. Бе се влюбил запърви път и търсеше самотата, за да се наслади нановото усещане и за да помечтае за момичето отсъседната улица.

Точно когато бе в средата на водниябасейн внезапно бе започнало да вали, бе се извилневероятно силен вятър и гладкото допреди минутиезеро се бе превърнало във врящ казан. Една вълнабе обърнала лодката и той с огромни усилия беуспял да се добере до брега.

 

Там стоеше седнала сестра му спритворени очи, обгърнала коленете си и бавнопоклащайки се напред-назад. Докато кашляше иплюеше вода, все още без дъх и в пълно изтощениебе чул гласа й:

_- Ако още веднъж не ме вземеш с теб зариба ще те убия.

Дълго същата вечер бе мислил в леглотоси дали наистина тя бе казала това или му се бесторило. Минутите на брега му бяха като в мъгла,но ясно си спомняше нейния поглед, когато бевидял очите й - жесток, дълбок и обвиняващ. Беусетил как страхът го грабва за гърлото и му се беприискало да заплаче като дете.

Започнал бе тайно да купува книги запаранормални явления, за да разбере дали еднопетгодишно момиченце може да предизвика буря везерото, да обърне лодката ти и едва да не теудави...

 

Вече бягаше в гората.

Дърветата като войници в стройизправяха стволовете си. Клонки го шибаха иразраняваха кожата му, но той сякаш не ги усещаше.Все едно, че неговият мозък бе компютър и той бенаписал командата "Бягай". Тялото му сеподчиняваше (слава Богу, все още) и макар даусещаше началото на умората, знаеше от опит, чеможе да издържи още дълго. Сам не знаеше колко ощедълго, но самата мисъл, че има сили да продължи, мувдъхна увереност и той ускори леко темпото.

Под босите му нозе прошумоляваха листи,треви. На светлината виждаше хиляди паяжини,които бяха оплели страничните пътечки. Явноникой от много време не бе минавал оттам...

 

В рамките на една година майка му и бащаму също си бяха изпатили.

Веднъж, когато трябваше да отидат внеделя сутринта на литургия, сестра му не бепожелала да дойде. Инатеше се по пижама посредата на хола и като муле не искаше нито да сеоблече, нито да помръдне. Майка й бе изгубилатърпение и я бе пляснала по дупето. В следващиямомент сестра му отново бе седнала на пода, беобгърнала колене, бе затворила очи и бе започналада се поклаща. Той като в сън си бе спомнил, четака изглеждаше и тогава на брега, когато замалко не го бе удавила, но докато извика, за дапредупреди майка си, се бе чул писък.

Невярващ гледаше как се извива ръката намайка му - тази, с която бе ударила сестра му, и вследващия миг се бе чуло пукането на костта.Ръката висеше под странен ъгъл и започваше да сеподува. Майка му от болката бе припаднала, асестра му се бе изправила полека и се бе качила встаята си.

Миг преди да затвори вратата след себеси бяха чули нейния глас:

_- Никога повече не ми посягай!

С баща си бяха завели майка му доболницата и горката бе принудена почти двамесеца да ходи с гипсирана ръка.

Същата вечер се бяха напили с баща си, асестра му така и не бе излязла от стаята си.

В следващите пет години сестра му ги бедържала в плен на тайнствената си сила.

Ако преди пазеха тайната от страх, че щеги помислят за луди, то после бяха продължили да япазят пак от страх, но от страх, че може да гисполети нещо лошо.

Никога повече сестра му не стигна докрайности, т.е., да се опита да ги убие, но гинараняваше с достатъчна сила така, че те триматавинаги бяха покрити със синини. За да не се налагада отговарят на въпроси какво им се е случило себяха изолирали, бяха престанали да се срещат схора и да излизат. Поръчваха храната по телефонаи се занимаваха с градината, за да си набавятплодове и зеленчуци.

Той така и не отиде на други срещи смомичета.

Просто не можеше, дори и да искаше.

Понякога с жестока самоирония симислеше, че ще си умре девственик.

Не знаеше дали хората със способноститена сестра му не живееха вечно, а и да не живеехавечно, тя пак би го надживяла, та те имахадвадесет години разлика.

Бе си мислил и да се самоубие, но някаквавътрешна съпротива го караше да изоставя идеята.Все едно, че животът му се бе превърнал в двубой итой искаше да се опита да спре чудовището, коетобе неговата сестра.

Родителите му се бяха предали и се бяхаотказали да се опитват да се противопоставят.

Баща му се бе затворил в себе си и почтине се появяваше трезвен.

Майка му бе намерила отдушник вградината и в цветята си и също се бе затворила внейния си свят.

Знаеше, че не може да разчита на тях,трябваше да разчита единствено на себе си.

Всички книги за необясними явления, скоито се бе сдобил, един ден бяха изчезнали.

Явно сестра му ги беше изгорила.

Не можеше дори да прочете нещо запаранормалното и свръхестественото.

Трябваше да разчита единствено насобствените си умствени и физическивъзможности...

И тогава бе започнал да бяга.

Бягаше, докато не рухнеше от умора.

Пришпорваше тялото си и го мъчеше, за даго укрепи и за да го превърне в машина за защитаили за убиване, ако се наложеше.

Винаги, когато бягаше около къщата,виждаше сестра си на найния прозорец.

Тя го следеше и приличаше на зловещтреньор с хронометър в ръка, който проверявашепостиженията му. Този ритуал на бягането се бепревърнал и в ритуал на проверка дали сестра мущеше да направи нещо, за да го накаже или щеше даизчака и да го изненада.

В редките случаи, когато се засичаше снея, не говореха, но той виждаше очите й.

В тях все едно, че четеше, и това, коетотой си мислеше, че разчита, му вдъхваше увереност.Сякаш сестра му бе разбрала, че той е готов навсичко, за да я елиминира, за да избяга от нейнитеокови и че не го е страх,д ори да умре.

Колкото повече минаваше времето,колкото повече ставаха километрите, коитоуспяваше да пробяга, толкова повече тойразбираше, че бе налучкал пътя към успеха. Неточно успеха, но може би един ден щеше да имашанса да се изправи срещу сестра си и може бинеговата воля и сила би могла да победи.

Затова и бягаше. Правеше само това.

Останалото време запълваше с четене накниги, с ядене, с пиене на бира и с краткиразговори със своите родители...

Сестра му растеше.

Макар да не празнуваха никога повеченейния рожден ден (в интерес на истината, те непразнуваха нито неговите рождени дни, нито тезина родителите му, нито Коледа, нито нищо), той сиотбелязваше на едно дърво годините. Годините, вкоито бягаше и се подготвяше за момента, когатоби имал възможност да се изправи срещу сестра си.

Ако човек, който не я познаваше, япогледнеше би помислил, че вижда ангел. Бе руса,синеока, миловидна и всеки художник бе могъл даползва образа й, за да нарисува икона зацърквата...

 

Сред хладното на гората се чувствашепо-леко.

Бе по-лесно да продължи да бяга.

Не само, че по асфалта босите му нозе себяха разранили, но и го беше страх да не би някойда го види и да се опита да го спре. Сам не знаешезащо толкова го е страх от срещата с хората. Можеби защото от пет години не бе виждал никой другосвен сестра си и своите родители.

Усещаше ударите на сърцето си, коитокато часовник отмерваха ритъма и времето. Вече битрябвало да е ранният следобед, а той бягаше отизгрев слънце.

Не знаеше колко е голяма гората, защотобе идвал тук само веднъж, когато бе разменилединствената си целувка с жена в живота си.

Още си спомняше колко красиво беизглеждало момичето в сумрака на листата и колкоуханни бяха устните й.

Сега сигурно тя бе вече омъжена и може бидори не си спомняше за него.

Та кой в днешно време си спомня еднацелувка отпреди пет години?!...

 

Сезоните се изнизваха по спиралата навремето. Единственото, което ги отличаваше занего, бяха дрехите, които обличаше преди дазапочне да бяга.

По неговия маршрут около къщата не беостанала трева.

Около дома им един съвършен кръг севиеше и се отличаваше дори в тъмното.

Това бе кръгът, който бе направил самияттой с босите или с обутите си нозе през всичкигодини на бягане.

Имаше вечери, в които му се струваше, чекръгът свети със собствена светлина. Може би бешесветлината на неговата вяра, на неговата воля, нажеланието му да победи...

Бяха минали точно пет години, откактотой бе започнал да бяга.

Беше утрото на неговия тридесети рожденден.

Не можеше да разбере в първия моментзащо се бе събудил внезапно. Все още лежеше съсзаровена във възглавницата глава, когато бе чулгласа на сестра си.

_- Бягай.

Бе се изправил, облегнат на лакътя си, и ябе погледнал.

Тя също бе в пижама и стоеше малка,странна и вторачена в него в леката светлина наутрото.

_- Бягай.

Той се бе изправил полека с поглед всеоще вперен в нея. Страхуваше се да се обърне. Бесвалил пижамата си и бе навлякъл гащетата си илюбимата си тениска.

Сестра му се бе изправила на пръсти, бепротегнала ръце и бе обгърнала лицето му. Бе гоцелунала по бузата за първи път откакто се беродила и му бе прошепнала

_- Бягай. Това е моят подарък за рожденияти ден. Ако успееш да бягаш без да спреш до залезслънце - аз ще изчезна. Ще се изпаря от твоя животи ти ще бъдеш свободен. Ако обаче се спреш предислънцето да залезе,а ко се спреш дори за миг, симъртъв. Просто бягай до края на деня.

И той бе хукнал.

Бе видял как портата се бе отворила самаи все едно, че целият свят извън оградата, койтоне бе виждал от пет години, се бе отворил преднего.

Тичайки, бе погледнал към къщата и бевидял на терасата цялото семейство - сестра му,баща му и майка му, вперили поглед в него.

Бе видял как баща му бавно и немощновдига ръка и му бе махнал с пръсти, коитоизобразяваха знака на победата.

Неговите родители вярваха в него,неговите родители зависеха от него...

 

Бягаше. Продължаваше да бяга.

Бе странен начин да отпразнувашрождения си ден, но той се чувстваше безкрайнощастлив.

Бе успял.

Бе успял да дочака своя ден, в койтоимаше възможността да зависи сам от себе си, дареши собствената си съдба, да се изправи срещусилата, която го бе държала в плен пет години.

Бягаше за себе си, за своите родители, засобственото си бъдеще, за другите като него, аковъобще имаше други.

Дори не се питаше дали ще успее или щебъде победен.

Просто бягаше към края на деня...



Всички текстове в рамките на този сайт (разкази, части или откъси от по-големи произведения, есета, статии, анонси, в превод или в оригинал) се публикуват с разрешението на техните автори или по силата на лиценза, определен от съответния автор за съответното произведение. Освен ако няма други изрични указания, всички текстове в рамките на този сайт могат да бъдат копирани и разпространявани свободно, доколкото това не е свързано с тяхната продажба или с промяна на оригиналното им съдържание. В случай че разпространявате (правите достъпен за широка публика) някой от тези текстове, винаги указвайте неговия автор и/или преводач и полагайте усилия да спазвате (при положение, че е указан) лиценза на съответното произведение.

Също така... ако дадете връзка към сайта на автора и източника на произведението, което сте решили да разпространявате, ще си запазите място в рая. Не се шегувам. Съвсем сигурно е. Някой се е взирал дълго и упорито в екрана, за да ви предостави заветния материал.








2002

2003

2004

2006

2007