(Gator by Robert J. Sawyer)

Този текст е публикуван за първи път като водещ разказ в антологията Градски Кошмари (Urban Nightmares), под редакцията на Josepha Sherman и Keith R. A. DiCandido (Baen, ноември 1997).

Получил е специална похвала в Най-добри фентъзи и хорър за годината (Year's Best Fantasy and Horror), под редакцията на Ellen Datlow и Terri Windling.

 

 

 

Робърт Сойер

ГАТОР

Copyright © 1997 by Robert J. Sawyer. All Rights Reserved

 

 

 

Нещо скочи в мрака и запляска с мъничките си крачета. Лъдлъм дори не си направи труда да погледне. Без съмнение беше плъх – каналите гъмжаха от тях и – е, ако Лъдлъм бе успял да свикне с невероятната смрад, със сигурност щеше да се справи и с гадните гризачи.

Това бе седемдесет и четвъртата нощ , която прекарваше в дебнене из каналите под Ню Йорк. Носеше жълт дъждобран, гумени ботуши и мощно фенерче – от онези с огромна батерия под дръжката.

На повечето места таванът бе на сантиметри от главата му; в определени точки му се налагаше да се навежда, за да мине. Водата постоянно капеше върху качулката му. Осветяваните от лъча на фенерчето му стени бяха хлъзгави от кондензацията или покрити със слуз. Можеше да чуе тътена на трафика някъде там горе, никога не стихваше, дори късно нощем. Понякога долавяше металическото стържене на завиващото метро. Също и неизменния фон на звука от стичаща се вода; на това място бе дълбока едва няколко сантиметра, но другаде се изливаше в истински потоп, особено след дъжд.

Лъдлъм продължи напред. Придвижваше се бавно: каменният под бе хлъзгав и не му се искаше отново да се озове по лице в мръсотията.

След известно време спря и напрегнато се ослуша. Плъховете продължаваха на шумолят и през решетката на шахтата над него се промъкваше воя на сирена, но както винаги не успя да чуе онова, което искаше да чуе.

Изглежда звярът никога нямаше да се върне.

 

 

* * *

 

Двойните врати на спешното се люшнаха напред и парамедиците нахлуха, бутайки носилката пред себе си. От ноемврийската нощ, като призрачното издихание на отдавна изчезнал дракон, ги последва ледено студен дъх.

Денис Джейкъбс, дежурният хирург, забързано се появи при носилката. Лицето на ранения мъж бе мъртвешки бледо – ужасната загуба на кръв го бе накарала да изпадне в шок. Един от парамедиците издърпа чаршафа и показа левия крак на мъжа. Джейкъбс внимателно отстрани купчината марли, покриващи раната.

От бедрото му бяха откъснати поне два килограма месо – огромно пространство плът. Ако мястото бе само на четири или пет сантиметра по-вдясно, щяха да разполагат с прекъсната феморална артерия, и то при положение, че мъжът не изкървеше до смърт още преди да му се притекат на помощ.

- Кой е той? – попита Джейкъбс.

- Пол Ковалски – каза парамедикът, който му бе показал раната. – Работи в канализацията. Току-що се бил спуснал в една шахта. Нещо се приближило и го хванало за крака. Успял да изпълзи по стълбата обратно на улицата. Бил опръскал с кръв целия тротоар, когато го открил случаен минувач и се обадил на 911.

Джейкъбс даде нареждания на една сестра.

Очите на лежащия на носилката Ковалски потрепнаха. Ръката му се протегна и сграбчи лакътя на Джейкъбс:

- Бях чувал да разправят – каза той със слаб глас. – Но никога не съм вярвал, че наистина ги има.

- Кое? – каза Джейкъбс. – Кое наистина го има?

Хватката на Ковалски се затегна. Сигурно изпитваше ужасна болка.

- Гатори – каза накрая през стиснатите си зъби. – Гатори в каналите.

 

 

* * *

 

Към два часа сутринта Лъдлъм реши да признае, че нощ. Тръгна обратно по стъпките си към мястото откъдето се бе спуснал. В тунела беше студено и около лъча на фенерчето му се въртяха мъгливи изпарения. Нещо се отърка в крака му, плувайки във вонящата вода. Поне дотук бе изкарал късмет – все още нищо не го бе ухапало.

Беше лудост да стои тук долу – Лъдлъм го знаеше. Но не можеше да се откаже. Дявол да го вземе, пресяваше пясък и камънак от години. Толкова различно ли беше?

Миризмата го удари отново. Странно как можеше да не й обръща внимание с часове и сетне изведнъж да му се натрапи. Стисна ноздрите си с лявата ръка и продължи да диша през устата.

Ходеше, осветявайки пода само на няколко крачки през себе си. Когато доближи мястото откъдето бе тръгнал, изви лъча нагоре и огледа напред.

Сърцето му пропусна един удар.

Пътят му бе препречен от тъмна фигура.

 

 

* * *

 

Операцията на Пол Ковалски продължи шест часа. На Джейкъбс и екипа му се наложи да се справят със засегнати сухожилия, запушени кръвоносни съдове и още куп усложнения. Но едно от най-интересните открития бе направено почти веднага, докато един от асистентите му подготвяше раната за операция.

Бял, набразден, леко извит и дълъг около десет сантиметра конус, заседнал частично във фемура на Ковалски.

Зъб.

 

 

* * *

 

- Какво по дяволите правите тук долу? – каза мъжът, препречил пътя на Лъдлъм.

Носеше омърляно яке на Санитарната служба.

- Казвам се д-р Дейвид Лъдлъм – каза Лъдлъм. – Имам разрешение. Той бръкна в джоба на дъждобрана си и извади оттам писмото, което винаги носеше със себе си.

Санитарният работник го взе и използва собственото си фенерче, за да го прочете.

- Гарболог? – изсумтя той. – Никога не съм чувал.

- Има такъв курс в Колумбийския – каза Лъдлъм.

Поне дотолкова бе вярно, но Лъдлъм не беше гарболог*. Когато за първи път се свърза с Градската управа, бе използвал фалшива бизнес карта – удивително бе какво можеше да постигне човек в днешно време с помощта на лазерен принтер.

- Ами, бъдете внимателен – каза мъжът. – В каналите е опасно. Един познат наскоро беше нахапан от алигатор.

- О, я стига – каза напълно сериозно Лъдлъм. – Тук долу не може да има гатори.

 

 

* * *

 

- Благодаря, че се съгласихте да се срещнем, професор Чонг – каза Джейкъбс.

Мъничкият кабинет на Чонг в Американския музей по естествена история беше натъпкан от пода до тавана с хартия, компютърни разпечатки и книги – всичко това наблъскано в метални шкафчета. На забити в стената куки зад Чонг бе окачена дълга десетина метра препарирана анаконда.

- Преди два дни лекувах човек, който твърдеше, че е бил ухапан от алигатор – каза Джейкъбс.

- На юг ли е бил? – попита Чонг.

- Не, не. Каза, че се е случило тук, в Ню Йорк. Работи в канализацията на града и…

Чонг се изсмя:

- И твърди, че е бил ухапан от алигатор долу в каналите, нали?

Джейкъбс усети как веждите му се повдигат:

- Именно.

Чонг поклати глава.

- Опитва се да изкопчи пари от застрахователите, обзалагам се на каквото искате. В каналите няма алигатори.

- Видях раната – каза Джейкъбс. – Нещо здравата го беше ухапало.

- Тази глупост за алигатори в каналите се носи от години – каза Чонг. – Обяснението е, че деца, които се връщат от ваканцията си във Флорида, носят със себе си бебета алигатори, после се отегчават от тях и ги пускат в тоалетната, а животинките някак оцеляват и продължават да живеят в канализация.

- Е – каза Джейкъбс, - звучи разумно.

- Пълна тъпотия – каза Чонг. – От време на време тук в Отдела по херпетология** получаваме сигнали около този мит, но това всичко – просто мит. Знаете ли каква е температурата навън днес?

- Малко под тази на замръзване.

- Именно. Е, въобще не се съмнявам, че през годините алигатори са били пускани в тоалетната – хората пускат в тоалетната какво ли не. Но дори ако предположим, че гаторите могат да оцелеят плувайки в отходния канал, зимните температури биха ги убили. Алигаторите са студенокръвни, д-р Джейкъбс.

Джейкъбс бръкна в джоба на сакото си и извади оттам зъба.

- Отстранихме това от бедрото на мъжа – каза той и го остави върху разхвърляното бюро на Чонг.

Чонг го взе.

- Сериозно?

- Да.

Херпетологът поклати глава:

- Добре, не е зъб на гатор – коренът е напълно погрешен. Но рептилиите сменят зъбите си, не е необичайно за тях да изгубят един или два докато се хранят. – Той прокара леко палеца си по края на зъба. – Ръбът е набразден – каза. – Удивително. Досега не бях виждал подобно нещо.

 

 

* * *

На следващата нощ Лъдлъм отново се спусна в канализацията. Не спеше достатъчно. Никак не беше лесно да работи на пълен ден в музея и да се спуска тук долу след мръкване. Но ако се окажеше прав за онова, което се случваше…

Понякога и бездомниците идваха в каналите. Повечето оставяха Лъдлъм на мира. Естествено, други бяха чалнати. Един бе крещял обидни думи след Лъдлъм, докато го подминаваше същата вечер.

Във водата минаваща край краката на Лъдлъм имаше бучки. Опитваше се да не мисли за това.

Ако теорията му беше вярна, най-доброто място за оглед щеше да бъде в близост до небостъргачите. Както винаги, Лъдлъм изследваше подземията в района на Световния търговски център. Там налягането трябваше да е най-голямо.

Две минути по-късно той съзря слаб зеленикав отблясък на около три метра пред себе си.

 

 

* * *

 

Джейкъбс напусна кабинета на Чонг, но реши да не си тръгва от музея веднага. От години не беше разглеждал тук – последния път бе идвал, когато сестра му и хлапета й бяха пристигнали от Айова за да го посетят. Прекара известно време, зяпайки различните експонати, докато най-накрая успя да се вмъкне в галерията с динозаврите. В сравнение с последния път беше изцяло обновена и…

Исусе.

Исусе Христе.

Не беше идентичен, но бе близо. Дяволски близо.

Зъбът, който бяха извадили от крака на Ковалски досущ приличаше на един от онези, каквито имаше радостта и гордостта на музея – техният Тиранозавър рекс.

Чонг бе казал, че е невъзможно да има алигатори в каналите на Ню Йорк.

Алигаторите бяха студенокръвни.

Но динозаврите…

Последният път, когато бяха идвали, племенникът му – по онова време на шест и способен да го залива до безкрайност с факти и цифри за великите зверове – му беше казал, че…

Динозаврите са били топлокръвни.

Беше лудост.

Лудост.

И все пак…

Зъбът бе у него. Точно тук, в ръката му. Набразден, конусообразен, бял… Бял. Не кафявото на вкаменен зъб. Бял, пресен и нов.

Динозаври в каналите на Ню Йорк.

Нямаше абсолютно никакъв смисъл. Но нещо беше отхапало значителна част от Ковалски и…

Джейкъбс побягна от галерията с динозаврите и забърза към фоайето. Там имаше още динозаври: ротондата на музея се доминираше от гигантски Балозавър, издигнал се на задните си крака, за да защити детето си от два крадливи алозавъра. Джейкъбс се втурна към бюрото за информация.

- Трябва да се срещна с палеонтолог – каза задъхано, хващайки плота и с двете си ръце.

- Сър – каза младата жена зад бюрото. – Ако само се успокоите, аз ще…

Джейкъбс изрови болничната си лична карта и я хвърли на бюрото.

- Аз съм лекар – каза той. – Спешен медицински случай. Моля ви, побързайте. Трябва да поговоря със специалист по динозаврите.

Човекът от охраната вече се бе доближил до бюрото, но младата жена го задържа на разстояние с очи. Тя вдигна една черна телефонна слушалка и набра някакъв вътрешен номер.

 

 

* * *

 

Пиезоелектричество.

Това трябва да е отговорът, помисли си Лъдлъм, докато гледаше пулсиращата зелена светлина.

Пиезоелектричеството бе генериране на електричество в кристали, подложени на налягане. Навремето бе прочел геоложки доклад на тази тема. Небостъргачите в Ню Йорк са най-големите в света, а и на това място са струпани в по-голямо количество, отколкото където и да е другаде. Тежат десетки хиляди тонове и цялата тази тежест се поема от подпори, забити в почвата и пренасящи налягането към скалите долу. Пиезоелектрическите изпразвания предизвикваха отблясъците светлина…

… и може би, само може би, доста повече от това.

 

 

* * *

 

- Дявол да го вземе – каза Дейвид Лъдлъм, палеонтологът, съгласил се да говори с д-р Джейкъбс. – Дявол да го вземе.

- Това е зъб от динозавър, нали? – попита хирургът.

За момент, обръщайки зъба отново и отново, Лъдлъм не каза нищо.

- Определено зъб от терапод, да – но не точно тиранозавър или нещо, което съм виждал досега. Къде, за бога, го намерихте?

- Извадихме го от крака на един човек. Беше ухапан.

Лъдлъм обмисли думите му.

- Ухапаното – беше ли като откъснато, ето така? – той направи жест със свита в шепа ръка.

- Да… да, именно така.

- Така убиват тиранозаврите, дотук съм съгласен. Смятаме, че са нанасяли една единствена масивна захапка, отскубвайки огромно парче плът, след което просто са се оттегляли и търпеливо са чакали жертвата да умре от загуба на кръв. Но… само че…

- Да?

- Ами последният тиранозавър е умрял преди шейсет и пет милиона години.

- Сблъсъкът с астероид, да, зная…

- О, астероидът няма нищо общо. Това е само популярен мит; няма да откриете много палеонтолози, които го подкрепят. Но всички динозаври са изчезнали до края на Кредния** период.

- Този зъб ми изглежда пресен – каза Джейкъбс.

Лъдлъм бавно кимна:

- Да, изглежда е така. – Той погледна Джейкъбс. – Бих искал да се срещна с вашия пациент.

 

 

* * *

Лъдлъм тичаше по посока на зелената светлина.

Краката му изгубиха опора.

Падна със страшен плясък, разпръсквайки навсякъде кафеникава вода. Клемите на батерията във фенерчето му изсъскаха.

Лъдлъм бързо се изправи.

Светлината все още беше там.

Той се хвърли към нея.

Светлината трепна и изчезна.

Лъдлъм се блъсна здраво в слузестата бетонна стена.

 

 

* * *

 

- Здравей, Пол – каза д-р Джейкъбс. – Това е Дейвид Лъдлъм. Той е палеонтолог.

- Какъв?

Пол Ковалски седеше в инвалиден стол. Краката му все още бяха превързани, а една скоба предотвратяваше движенията на коляното, докато сухожилията му се възстановяваха.

- Специалист по динозаврите – каза Лъдлъм. Беше се настанил в един от двата стола в кабинета на Джейкъбс. – Работя в Американския музей по естествена история.

- А, да. Имате страхотна канализация там.

- Ъъ, благодаря. Вижте, искам да ви разпитам за животното, което ви е нападнало.

- Беше гатор – каза Ковалски.

- Защо?

Ковалски раздалечи ръце:

- Щото беше голямо и – е, ами не точно люспесто, но покрито с онези малки плочки, дето ги имат гаторите в зоологическата.

- Можахте да го видите ясно?

- Е, не толкова ясно. В края на краищата бяха под земята. Но имах фенерче.

- Имаше ли нещо необичайно в него?

- Да, стори ми се сакато.

- Сакато?

- Нямаше ръце.

Лъдлъм погледна Джейкъбс и отново ранения мъж. Джейкъбс повдигна длани нагоре в жест и-за-мен-също-е-новост.

- Никакви ръце?

- Никакви – каза Ковалски. – Някак си се носеше на задните си крака и държеше тялото си така: - Той задържа ръката си успоредно на пода.

- Видяхте ли очите му?

- Исусе, да. Никога няма да ги забравя.

- Как изглеждаха?

- Бяха жълти и…

- Не, не. Зениците. С каква форма бяха?

- Кръгли. Кръгли и черни.

Лъдлъм се облегна назад в стола си.

- Какво значение има? – попита Джейкъбс.

- Алигаторите имат вертикални зеници; както и повечето змии. Но не и динозаврите от клас тераподи.

- Как е възможно да знаете това? – каза Джейкъбс. – Доколкото съм чувал, меките тъкани не се превръщат във вкаменелост.

- Така е. Но динозаврите са имали мънички костици вътре в очите си; от тях можете да си извадите заключение за формата на зеницата им.

- И?

- Кръгли. Повечето хора не го знаят.

- Мислите, че лъжа? – Ковалски започваше да се ядосва. – За такъв ли ме мислите?

- Дори напротив – каза Лъдлъм, а в гласа му се прокрадваше пълна почуда. – Мисля, че казвате истината.

- Разбира се, че казвам истината – каза Ковалски. – Работя в Градската от осемнайсет години и никога не съм отсъствал – можете да проверите. Работя здраво и не съм си измислял нищо. – Той посочи драматично към превързания си крак. После замълча, сякаш изведнъж всичките му надежди се бяха стопили. Местеше погледа си от единия към другия. – Момчета, да не искате да кажете, че съм бил ухапан от динозавър?

Лъдлъм повдигна рамене:

- Ами, всички динозаври са с по четири крайника. Както казахте, онзи, който сте видели, би трябвало да е ранен. Имаше ли белези на мястото, където обикновено стоят предните лапи?

- Не. Никакви. Гърдите му бяха доста гладки. Може и да е било дефект по рождение – нещото живее в канализацията и така нататък.

Лъдлъм въздъхна шумно.

- Няма начин динозаврите да са оцелели в Северна Америка в продължение на шейсет и пет милиона години и ние да не го знаем. Но…- той разтегли последното.

- Да? – каза Джейкъбс.

- Е, липсата на ръце. Видели сте скелета на Ти-рекса, с който разполагаме в АМЕИ. Направи ли ви впечатление нещо около неговите предни крайници?

Хирургът се намръщи.

- Бяха малки, почти безполезни.

- Точно така – каза Лъдлъм. – Ръцете на Тиранозавъра са се смалявали с времето – по-древните тераподи са разполагали с доста по-големи, а най-отдалечените му предци, естествено, са ходели и на четирите си крака. В случай, че не са изчезнели, е доста правдоподобно да смятаме, че тиранозаврите евентуално са щели да загубят ръцете си напълно.

- Но са изчезнали – каза Джейкъбс.

Очите на Лъдлъм срещнаха тези на хирурга:

- Трябва да сляза там долу – каза той.

 

 

* * *

 

Лъдлъм продължи претърсването – нощ след нощ, седмица след седмица.

Най-сетне, в една дъждовна априлска нощ, малко след 1:00 сутринта, той откри още един пиезоелектрически феномен.

Зелената светлина блещукаше пред очите му.

Ставаше по-ярка.

И тогава… тогава… започнаха да се появяват очертания.

Нещо голямо.

Влечуго.

Дълго три метра, с хоризонтално изправен гръб и яка, стърчаща нагоре опашка.

Лъдлъм можеше да вижда през него – направо в хлъзгавата стена отзад.

Ставаше все по-материално.

Гръдният му кош бе гладък. На нещото му липсваха ръце, точно по думите на Ковалски. Но не това сепна Лъдлъм истински.

Главата определено бе тиранозавъроидна – голяма и с костени гребени над очите. Темето обаче се издигаше куполовидно.

Тиранозаврите не просто бяха изгубили ръцете си по време на продължилата си десетки милиони години еволюция. Очевидно бяха станали и по-интелигентни. Куполовидният череп може би съдържаше обемист мозък.

Създанието се взираше в Лъдлъм с кръглите си зеници. Фенерчето бясно трепереше в ръката му, карайки сянката на динозавъра на танцува лудо.

Динозавърът се бе появил.

Ами ако не бяха изчезнали? Лъдлъм бе обмислял тази възможност в продължение на години. Да, в тази реалност постепенно бяха отмрели. Но в друга реалност – в друга времева линия – може би се бе случило иначе.

А тук, в канализацията на Ню Йорк, пиезоелектрическите изпразвания предизвикваха сливането на двете линии.

Създанието помръдна напред. Вече бе изцяло солидно, изцяло тук. Стъпалата му изплискваха огромни количества вода.

Лъдлъм замръзна. Главата му настояваше да се придвижи напред към създанието. Сърцето му - да се затича колкото е възможно по-бързо в противоположна посока.

Главата му победи.

Устата на динозавъра увисна отворена, показвайки му белите си конусовидни зъби. Имаше липсващи –наистина това можеше да бъде и същият индивид, нападнал Ковалски. Но Ковалски бе постъпил глупаво – без съмнение се бе опитал да избяга или да отблъсне приближаващия звяр.

Лъдлъм закрачи бавно към динозавъра. Създанието объркано наклони главата си на една страна. Можеше да обезглави Лъдлъм с една-единствена захапка, но за момент изглеждаше просто заинтригувано. Лъдлъм се пресегна нежно и внимателно постави изпъната длан на грубата му, топла кожа.

Гръдният кош на динозавъра изпусна въздуха си и издаде страхотен рев. Звукът бе силен и висок, но скоро сякаш се изтощи и започна да чезне…

… както и самият звяр.

Лъдлъм почувства изгарящи вълни през цялото си тяло, после болка, изстреляна право в мозъка му, после - тръпка, която изтече по гръбнака му като студено ръка, докосваща всеки един прешлен, после нещо го ослепи напълно, след което имаше блясък на абсолютно чисто бяла светлина, а най-сетне…

… най-сетне се оказа там.

От другата страна.

В другата времева линия.

Намирайки се във физически контакт с динозавъра, Лъдлъм бе засмукан обратно заедно с него.

И тук, както в Ню Йорк, разбира се, беше нощ. Ала небето стоеше кристално чисто, с, точно както и в другата времева линия, перфектно пълната си луна. Лъдлъм виждаше блещукащите звезди над главата си подредени по точно същия начин, по който бе свикнал да ги вижда в случаите, когато бе напускал светлините на града.

Намираше се в настоящето и това бе островът на Манхатън, ала лишен от небостъргачите и улиците си. Намираха се на брега на река – река, която в другата времева линия, отдавна беше погребана като част от нюйоркската санитарна система.

Тиранозавърът стоеше непосредствено до Лъдлъм. Изглеждаше дезориентиран и се поклащаше напред-назад на двата си крака, като при всяко поклащане опашката му докосваше земята.

Създанието забеляза Лъдлъм.

Нямаше ръце, следователно не разполагаше с технология. Лъдлъм все пак оставаше сигурен, че под куполовидния череп се крие огромен мозък. Определено звярът можеше да разбере, че не му мислят злото и че мършавият Лъдлъм едва ли би представлявал сносно хапване.

Динозавърът стоеше неподвижно. Лъдлъм отвори уста в широка, зъбата усмивка…

… звярът направи същото…

… и Лъдлъм разбра грешката си.

Териториално предизвикателство.

Побягна колкото можеше по-бързо.

Слава Богу, имаше ръце. Успя да се изкатери на едно дърво, далеч от щракащите челюсти на тиранозавъра.

Погледна нагоре. Един птерозавър с огромни криле от кожа мина пред лицето на луната. Възхитително.

Щеше да му се наложи да внимава тук. Но не можеше и да си представи друго място, на което би искал да бъде повече в този момент.

Шейсет и пет милиона години еволюция! Без скучните мишки, къртици и маймуни. Не, това беше еволюция на динозаврите. Властващите влечуги, ужасните гущери – най-великите създания, които Земята бе познавала някога, без някой да нарушава владенията им. Начинът, по който историята на живота наистина бе трябвало се развие. Докато гледаше надолу към слабоватата, застинала в лунната светлина мускулеста фигура, сърцето на Лъдлъм биеше, но от вълнение, а не от страх.

Щеше да почака до сутринта, след което смяташе отново да опита да се сприятели с динозавъра.

Но - дявол да го вземе – бе толкова доволен, че се намира тук, че щеше да му бъде наистина трудно да престане да се усмихва.

 

 

 

прев. от англ.: Петър Тушков

 


* от гарбология – наука за обществото и културата, изучаваща или анализираща техните отпадъци (бел. от прев.) [обратно]

** херпетология – дял от зоологията, в който се изучават влечугите (бел. от прев.) [обратно]

*** Креда – последният период от мезозойската ера (бел. от прев.) [обратно]

 


Този разказ може да бъде разпространяван безплатно. Този разказ не може да бъде копиран или използван под каквато и да е форма за нечия финансова изгода без изричното писмено разрешение на автора.

 

 


Всички текстове в рамките на този сайт (разкази, части или откъси от по-големи произведения, есета, статии, анонси, в превод или в оригинал) се публикуват с разрешението на техните автори или по силата на лиценза, определен от съответния автор за съответното произведение. Освен ако няма други изрични указания, всички текстове в рамките на този сайт могат да бъдат копирани и разпространявани свободно, доколкото това не е свързано с тяхната продажба или с промяна на оригиналното им съдържание. В случай че разпространявате (правите достъпен за широка публика) някой от тези текстове, винаги указвайте неговия автор и/или преводач и полагайте усилия да спазвате (при положение, че е указан) лиценза на съответното произведение.

Също така... ако дадете връзка към сайта на автора и източника на произведението, което сте решили да разпространявате, ще си запазите място в рая. Не се шегувам. Съвсем сигурно е. Някой се е взирал дълго и упорито в екрана, за да ви предостави заветния материал.








2002

2003

2004

2006

2007