(None So Blind by Joe Haldeman. Тази история се появява за първи път в Asimov's Science Fiction Magazine, спечелила е наградите на Locus и Hugo за “Най-добър разказ за 1995 година”)

 

 

 

Джо Холдеман

НЯМА ПО-СЛЕПИ

Copyright © 1995 by Joe Haldeman

 

 

"Няма по-слепи" - корицата на сборника, съдържащ едноименния разказВсичко започна, когато Клитъс Джеферсънсе запита: “Защо всички слепци не са гении?”.Клитъс беше само на тринайсет по онова време, новъпросът бе добър, и той щеше да работи по него впродължение на още четиринайсет години, следкоето - да промени света завинаги.

Младият Джеферсън беше вундеркинд,самоук, буквално перко без каквато и да еконкуренция. Имаше химически комплект,микроскоп, телескоп и няколко компютъра, някои откоито купени с джобни пари. По голямата част отдоходите му идваха от преподаване обаче: учешесъучениците си да играят покер.

Дори перковците, даже несравнимитеперковци, нито най-изперкалите играчи на покер,можещи да пресмятат диференциални уравнениянаум, не са имунизирани срещу стрелите на Купидон ивнезапните бури от тестостерон, придружаващимерника му на тази възраст. Клитъс знаеше, че егрозен и че майка му го облича смешно. Освен товабеше нисък и дундест и не можеше да хвърли топка вкоято и да е посока. Нито едно от тези неща не гопритесняваше, докато жлезите му с вътрешнасекреция не започнаха да приготвят съединения,нефигуриращи в химическия му комплект.

И така, Клитъс започна да сресва косатаси и да носи дрехи, които не си пасваха, точноспоред модата, ала все още си оставаше нисък,дундест и доста неугледен. И въпреки, че учешепоследна година, си беше най-младият в училище –и единственият чернокож, фактор през 1994 въвВирджиния.

Ако любовта проявяваше разум, акосексуалните импулси се ръководеха от логиката,човек би очаквал от Клитъс, бидейки Клитъс, даоцени ситуацията си и да се насочи в търсене нанещо също толкова непретенциозно. Но, разбира се,той не постъпи така. Той просто зазвъня изадрънча из пачинко*машината на своето юношество, бивайки отблъскванот пръв поглед от всяка Мери, Джуди, Джени илиВероника в Познатия Космос, като започна отпленителната към красивата, през хубавата къмсладката, през обикновената към “страхотнатакато личност”, додето накрая неустоимата сила настатистиката не го свърза с Ейми Линдербаум,която не го отблъсна от пръв поглед, защото бесляпа.

Другите деца сметнаха това за повече отзабавно. Освен, че беше сляпа, Ейми бе два пътипо-висока от Клитъс и, за да бъдем любезни, понетолкова неугледна, колкото и той. Придружаваше якуче-водач, което забележително приличаше наКлитъс – ниско, черно и дундесто. Всички сеотнасяха любезно към нея, защото бе сляпа ибогата, но пък наскоро се бе преместила в товаучилище и всъщност нямаше приятели.

Така че на преден план излезе Клитъс, накогото Купидон бе отредил единствено стрели ипрепаска, и онова, което иначе би било простовръзка въз основа на взаимното привличане напротивоположности, се превърна в емоционален иинтелектуален съюз, готов да предизвика презследващия век социално цунами и необратиматрансформация на човешкото състояние. Но първобеше цигулката.

Съучениците й бяха подразбрали, че иЕйми по някакъв свой начин е перко, но все още незнаеха от кой вид. Доста добре се справяше скомпютъра, но човек бързо преглъщаше факта,казвайки си, че проклетото нещо така или иначе йтрябваше. А и тя не бе луда по компютрите, нито понауката, математиката, историята или Стар Трек,или по ученическото правителство, тъй че какъввид перко, по дяволите, беше тя? Нещата се развихатака, че се оказа музикален перко, но по оновавреме бе твърде болезнено срамежлива, за да годемонстрира.

Първоначално всичко, от което Клитъс сеинтересуваше, бе това, че й липсваха онезидосадни игрек-хромозоми и че срещайки го, не беизбягала с ужас: във Вендиаграмата** на човечеството тя беединственият негов представител, койтосъответстваше на именно тези изисквания. Акогато той откри, че на всичко отгоре бе и умна иче е прочела повече книги от съучениците си взетизаедно, романтичната им връзка се разгорядълбоко и постоянно. Това беше дори предицигулката.

На Ейми й харесваше, че Клитъс не сииграе с кучето й и е прям в любопитството сиотносно какво е това да си сляп. Тя можеше даоцени даден човек по гласа: само след едноизречение вече знаеше, че е млад, чернокож,срамежлив, малко шантав и не от Вирджиния.Модулацията му й казваше, че той или бенепривлекателен, или се мислеше за такъв. Ейми бешест години по-възрастна от него, бяла и два пътипо-висока, но иначе си подхождаха доста добре,така че започнаха да споделят компанията си.

Сред малкото неща, от които Клитъснямаше никаква представа, бе музиката. Това, чедругите деца си губеха времето в запаметяване надумите от глуповатите песни в Топ 40, за него бедоказателство за интелектуална дисфункция, аконе и за фактически лунатизъм. Родителите мувинаги бяха показвали своята фанатичнапривързаност към операта. Вселената, очертана вединия си края от безсмислено дрънкане занесподелена любов, а в другия от крещящи в агониячужденци, не бе точно онова, което Клитъс би желалда изследва. Докато Ейми не взе цигулката си.

Постоянно говореха. Сядаха заедно наобяд и се срещаха в междучасията. Когато времетобе хубаво, седяха навън преди и след катосвършваха училище и разговаряха. Ейми бе казалана шофьора си моля да я взима десет или петнайсетминути по-късно.

И ето така, след три седмици добрепрекарано време, Ейми покани Клитъс на вечеря вдома си. Малко се колебаеше, знаейки, черодителите й са богати, но в същото време тозистил на живот му бе любопитен, а и – да сипризнаем, до такава степен бе очарован, че, ако гопомолеха мило, би скочил и от някоя скала. Дажеупотреби малко електронни пари, за да си купихубав костюм, симптом, който накара майка мунесигурно да потърси с ръка валиума си.

В началото вечерята протичаше неловко.Клитъс бе объркан от арсенала сребърни прибори ивсичките видове храна, която нито приличаше, нитоимаше вкус на такава. Но вече знаеше, че това щебъде тест, а той винаги се бе справял добре стестовете, даже когато се налагаше да научаваправилата им в движение.

Ейми му беше казвала, че баща и есамоиздигнал се милионер; богатството му бедошло от редица патенти за електроника. Клитъссъвсем зокономерно прекара една събота вуниверситетската библиотека, първо в търсене напатентите, а след това и в четене на избранитекстове, така че бе готов поне за бащата.Стратегията проработи. По време на супатачетиримата разговаряха за компютри. Над коктейлаот калмари Клитъс и мистър Линдербаум бяхазадълбали в специфичните операционни системи идяловите им структури. С говеждото Клитъс и“Наричай-ме-Линди” обсъждаха квантоватаелектродинамика; със салатата се изгубиха някъдев електронния облак, а по времето, когатосервираха ядките, две откачалки от едната странана масата разнищваха Булевата алгебра, докатоЕйми и майка й разменяха въздишки с разбиране иси тананикаха откъси от мелодиите на Гилбърт и Съливан***.

По времето, когато се оттеглиха за кафе вмузикалната стая, Линди харесваше Клитъс, каточувствата бяха взаимни, но Клитъс не знаеше колкохаресва Ейми, колко истински я харесва, докато тяне взе цигулката.

Не беше страдивариус – бяха й обещалитакава за завършването й в Джулиърд, но струвашеповече от ламборджинито в гаража и тя не само язаслужаваше, но й беше равна. Тя я взе и я настроитихо, додето майка й се настани над електроннатаклавиатура до голямото пиано, превключи на“арфа” и започна простичко арпеджо, в коетонякой музикално грамотен бил разпозналвъведението към “Размишление” от “Таис” наМасне.

За целия си кратък живот Клитъс беразвил особена глухота към операта, така че не мубе известна историята за промяна итрансцендентна любов, стоящи зад това интермецо,но знаеше, че приятелката му е изгубила зрениетоси на петгодишна възраст, а на следващата година– годината, през която се бе родил той! – са йдали нейната първата цигулка. В продължение натринайсет години тя я беше използвала, за даизрази онова, което не можеше да изрази с гласаси, може би за да види онова, което не можеше давиди с очите си, и на фона на измамно простичкатаромантична матрица, която Масне бе построил, зада представи красивата, славно преродена катоневястата на Христос куртизанка Таис, Еймипрощаваше на своята лишена от Бог вселена задетой бяха отнели зрението и я славеше зарадидаденото й в замяна, и го казваше на език, който беразбираем дори и за Клитъс. Той не плака много,никога дотогава не го беше правил, но докатоотзвучаваше последната висока, трептяща нота,той хлипаше в ръцете си, знаейки, че ако тя гоискаше, можеше да го има завинаги, а най-странното– имайки предвид възрастта му и онова, което сеслучи, бе, че се оказа прав.

Щеше да се научи да свири на цигулкапреди първия си докторат и по време на белязаниятим от изключителна дружба съвместен животдвамата щяха да свирят заедно в продължение надесетки хиляди часове, но всичко това щеше дадойде след голямата идея. Голямата идея – “Защовсички слепци на са гении?” – се зароди презсъщата тази вечер, но започна да се развива чакслед седмица.

Както всеки на тринайсет години и Клитъсбе очарован от човешкото тяло, своето собствено итова на другите, но любопитството му бепо-систематично от любопитството на останалите и– атипично, органът, който го интересувашенай-много, бе мозъкът.

Мозъкът не прилича много на компютъра,въпреки че не върши зле работата си, като имамепредвид, че е бил построен от неумел създател ипрограмиран по-скоро по чиста случайност. Това,което все пак компютрите вършат много по-добре отмозъците, беше и тема на разговора, който бяхапровели Клитъс и Линди над сепиите си в доматенсос: системата от дялове.

Можем да си представим компютъра катоедна голяма ливада, покрита с паша, вместо катотъмна кутия, пълна със скъпи за подмяна, изписанис цифрички джунджурии, и че това пасбище серъководи то мъдър, стар магьосник-овчар, коготоняма да наричаме макропрограма. Овчарят езастанал на един хълм и наблюдава пасбището,което е пълно с овце, кози и крави. Разбира се, тене са просто хомогенна маса, доколкото кравитебиха настъпвали агнетата и яретата, а козите бихаизнервяли всички, скачайки и мушкайки с рогатаси, така че там има дялове между бодлива тел,която ги пази разделени и щастливи.

Все пак, това е една доста шантаваливада, с нейните крави и кози, и овце, тичащинагоре-надолу по едно и също време, изминаващи по3 х 108 метра в секунда, и ако дяловете бяха еднаквоголеми, би настанала катастрофа, защото понякогавъобще няма да има овце, а много нещастни,натъпкани една до друга крави. Ала овчарят,бивайки мъдрец, предварително знае колко мястода определи за всяко отделно същество и, бивайкимагьосник, може бързо да премести бодливата тел,без да нарани себе си или животните. Така всекидял се разтяга според необходимото, маркирайкиудобно по размери пространство. Вашият компютърправи същото, но в зависимост от неговатакомпютърна религия, вместо бодлива тел виевиждате малки правоъгълни прозорци или файловипапки.

В известен смисъл и мозъкът има своитедялове. Клитъс знаеше, че определени физическиобласти от мозъка се асоциират с определениумствени способности, но въпросът не беше впростото “музикални наклонности ей там; делениена големи числа в онзи край”. Мозъкът е многопо-кашест. Например, има добре дефинирани дялове,асоциирани с езиковите функции, области, носещиимената на френски и германски изследователи намозъка. В случай, че някоя от тези области бъдеунищожена – от удар или куршум, или запратентиган, човек може да изгуби способността си дачете, говори или да пише разбираемо, като това есвързано с изгубената област.

Горното е интересно, но което епо-интересното – понякога с времето изгубенатаспособност се завръща. Добре, казвате вие, значимозъкът пораства отново – но не е така! Раждатесе с всички мозъчни клетки, които някога ще имате.(Питайте всяко хлапе.) Очевидно онова, което сеслучва, е, че някаква друга част от мозъка си стоинаоколо като един вид подкрепление и следопределен период връзките там се пресвързват изакачат именно към него. Човекът отново може дакаже името си, а после името на жена си, после“тиган” и преди да се усетите вече се оплаква отболничната храна и се обажда на бракоразводенадвокат.

В светлината на това свидетелство, би нисе сторило, че мозъкът, както и ливадата-компютър,има своя овчар, който мести насам-натам дяловетему, но – уви, не. В повечето случаи, когато някоячаст от мозъка престане да функционира, това екраят. Наблизо може да има акри и акри плодороднаугар, но и никой, упълномощен да я използва – понене последователно. Фактът, че понякога нещатасработват, накара Клитъс да се запита “Защовсички слепци не са гении?”.

Разбира се, винаги е имало велики слепимислители, писатели, и композитори (а прездвайсти век и някои художници, за които зрениетое било без значение) и много от тях, като Ейми снейната цигулка, са чувствали, че талантът им едарен като компенсация. Клитъс се бе запитал дализа мозъка в това няма някаква буквална истина намикроанатомично равнище. Не се случваше винаги,иначе всички слепците щяха да бъдат гении. Можеби се случваше от време на време, посредствоммеханизмът, който помагаше на хората да севъзстановяват от удар. Може би това би могло дабъде постигнато.

На Клитъс бяха предложени стипендииедновременно в Харвард и MIT****,но той се насочи към Колумбийския, за да бъдеблизо до Ейми, докато тя учеше в Джулиърд. ВКолумбийския неохотно му предложиха тройнапрограма по физиология, електроинженерство икогнитивни изследвания и той изненада всички,които го познаваха, справяйки се самоотносително добре. Причината се криеше вотношението му към обучението, в най-добрияслучай като към развлечение, а в най-лошия – катокъм необходимо зло. В изследванията си тойнапредваше в области, които го интересуваха.

Ако бе обърнал повече внимание наобикновените класове, като тези по история,философия, нещата можеха да се развият и по другначин. Ако бе обърнал внимание на литературата,може би щеше да прочете историята за Пандора.

Сега нашата собствена история се спускав тъмните гънки на мозъка. За следващите десетгодини основната част от разказа, която ние ще сеопитаме да избегнем веднага след този параграф,ще въвлече Клитъс в смущаващи интелектуалнизанимания, като рязане на мъртви мозъци, учене дасе произнася думата холецистокинин, пробиване надупки в черепите на хора и бъркане вътре съсзаредени електроди.

В другата част на историята ни Ейми същосе научи как да произнася холецистокинин порадисъщата причина, накарала Клитъс да се научи дасвири на цигулка. Любовта им растеше и цъфтеше ина деветнайсетгодишна възраст, между първия сидокторат и дипломирането си като лекар, Клитъснаправи достатъчно дълга пауза, за да могатдвамата да се оженят и прекарат вихрен меденмесец в Париж, където Клитъс раздели времето симежду изкушенията на своята съпруга и стерилнитестаи на Инститют Маре, изучавайки процеса назаучаване при сепиите, а именно – чрез начина, покойто серотонинът кара аденилатциклазата дакатализира синтеза на цикличнияаденозинмонофосфат точно на правилното място, нотова всъщност е главната част от историята, коятосе опитвахме да избегнем, защото става наистинаотвратителна.

Двамата се върнаха в Ню Йорк, къдетоКлитъс прекара осем години, за да се превърне вдоста добър неврохирург. В свободното си време сезанимаваше с доктората си по електроинженерство.Нещата започваха да си идват на мястото.

На тринайсетгодишна възраст Клитъс беотбелязал, че мозъкът използва повече клетки, зада намира, обработва и събира визуални образи,отколкото използва при всичките си други сетивавзети заедно. “Защо всички слепци не са гении?”бе само частният случай на едно по-голямотвърдение: “Мозъкът не знае как да оползотворионова, което има.” Изследванията му презследващите четиринайсет години бяхапо-задълбочени и комплексни, отколкото началнитевъпрос и твърдение, но все пак той се върна къмтях.

Защото ключът към всичко бе зрителнияткортекс.

Когато на един баритон саксофонист му сеналожи да изсвири по ноти партията на виолончело,той (малко жени са привлечени от този инструмент)си представя, че музиката е написана в по-високатоналност, избелва очи с една октава нагоре исвири без да изпълнява най-ниската част. Толковае просто, че и дете би се справило, стига разбирасе да има желание да свири на толкова голям енеудобен инструмент. Докато очите насаксофониста танцуват по петолинията, пръститему автоматично преработват едно към едно, което етеоретичният еквивалент на това да добавяте иизваждате октави, пети и третини, като целиятумствен труд фактически е бил извършен в момента,в който той е погледнал към горния десен ъгъл напърва страница и си е казал: “О, по дяволите,отново виолончело.” Партиите за виолончело на сатолкова интересни за саксофонистите.

Окото е ключът, а зрителният кортекс –ключалката. Свирейки, на сляпата Ейми се беналагало от време на време да спира и да прокарвалявата си ръка по Брайловите ноти. (Междувременнои да придържа инструмента на мястото му, агодините на подобна практика бяха направилимускулите на врата й толкова здрави, че можеше дасчупи орех между брадичката и рамото си.) Тукзрителният кортекс нямаше нищо общо, разбира се;запаметявайки ги временно, тя бе “чувала”беззвучните ноти на всяка фраза с върховете напръстите си, след което ги беше изпълнявалаотново и отново, додето успееше да добави фразатакъм останалата част.

Както повечето слепи музиканти, Еймиимаше “ухо” за това; всъщност даже и засравнително сложни откъси й отнемаше по-малковреме да запамети музиката слушайки ямногократно, вместо да я чете. (Все пак използвашебрайл за по-сериозна работа, за да изолиранамеренията на композитора от решенията наизпълнителя или диригента.)

Наистина не й липсваше възможността начете с очите си, по традиционния начин. Дори небеше сигурна какво ли би било, доколкото никогане бе виждала писана музика преди да изгубизрението си, а и впрочем имаше само смътна идеякак изглежда една отпечатана страница.

Така че, когато по време на тридесет итретата й годишнина баща й дойде при нея спредложението да й купи шансът да вижда, макар иограничено, тя не се съгласи веднага. Беше скъпо ирисковано и доста обезобразяващо: имплантиране вочните й ями на миниатюрни видеокамери исвързването им към заспалите оптични нервнивлакна. Ами ако това я направеше наполовинасляпа, но и притъпеше музикалните й способности?Известно й беше как другите четат музика, поне натеория, ала след четвърт век без тази способност,не й се струваше, че ще има особена полза. Товаможеше да я затрудни.

Освен всичко, тя изнасяше концертите сипод формата на благотворителност заорганизациите на слепите или в полза на видоветеспециално обучение. Баща й настояваше, че катовъзстановена ще бъде дори още по-ефективна в тезислучаи. Но все пак тя се съпротивляваше.

Клитъс се изказа внимателно. Той каза, чее прегледал литературата и е говорил сшвейцарския екип, присадил успешно имплантите накучета и примати. Той каза, че тя едва ли бипострадала, дори ако експериментът не успее.Онова, което не каза на нея или Линди, или на някойдруг, бе жестоката франкенщайновска истина: чесамият той стоеше зад експеримента; чеекспериментът нямаше нищо общо съсвъзстановяване на зрението; че малкитевидеокамери дори няма да бъдат свързани. Бяхапросто извинение за хирургическото отстраняванена очните й ябълки.

Нормалният човек би имал доста крайничувство относно ваденето на нечии очи в името нанауката и дори още по-крайни, ако научи, че го есторил съпругът на жертвата. Естествено, Клитъсбе далеч от нормалното в каквото и да е отношение.От негова гледна точка тези очни ябълки бяхабезполезни закърнели придатъци, блокиращихирургическия път към оптичните нерви, коитощяха да бъдат пътя му към зрителния кортекс.Физически път, откъдето щяха да бъдат прокараниневероятно малки хирургически инструменти. Но сиобещахме, че няма да разследваме тази част отисторията в детайли.

Крайният резултат въобще не бешестраховит. Ейми се съгласи да замине за Женева, аКлитъс и неговият екип хирурзи (всичките толковавещи, колкото и неетични) я подложиха на тридвадесет часови дни усърдна, макар ибезболезнена микрохирургия, а когато свалихапревръзките и нагласиха перуката за хилядадолара (защото се бе наложило да проникнат иоттам, а не само през очните ями), тя всъщностизглеждаше далеч по привлекателно, отколкотопреди операцията. Отчасти, понеже естествената йкоса винаги бе изглеждала катастрофално. Сега тяразполагаше със стъклени сини очи, вместо спо-скоро плашещата опалесценция на истинските.Въобще не приличаше на Бък Роджърс или нещоподобно.

Казаха на баща й, че час от експериментане е проработила, а шестте швейцарски учени,наети за целта, се съгласиха.

– Те лъжат – каза Ейми. – Въобще не савъзнамерявали да възстановят зрението ми.Единствената цел на операцията е била да нарушатнормалните функции на зрителния кортекс по такъвначин, че да ми дадат достъп до неизползванитечасти от мозъка ми. – Тя се обърна към звука отдишането на съпруга си и сините й очи погледнахаотвъд него. – Ти успя отвъд очакванията си.

Ейми бе разбрала всичко това веднага щоммъглата на лекарствата от операцията се бевдигнала. Умът й бе започнал да прави връзки, атези връзки правеха връзки и така нататък вгеометрична прогресия. По времето, по коетоприключваха със слагането на перуката, тя береконструирала цялата микрохирургичнапроцедура само от ограничените си познания иразговори с Клитъс. Имаше предложения за промении бе готова да се подложи на допълнителниподобрения.

Колкото до чувствата й към Клитъс, запо-малко време, отколкото ви е нужно да гопрочетете, тя бе преминала от ужаса към омразата,разбирането, подновената любов, а накрая къмемоционално състояние отвъд способността заопределение на всеки естествен език. За щастие,влюбените имат на свое разположение помощта наБулевата математика и препозиционната логика.

Клитъс бе един от малкото на този свят,когото тя можеше да обича, с когото можеше безснизхождение да разговаря лице в лице.Коефициентът му на интелигентност бе толковависок, че цифрата му не би значела нищо. Всравнение с нея, естествено, той бе глупав и почтинеграмотен. А това не беше ситуация, която той битолерирал задълго.

Останалото, както казват, е история иантропология, каквито ги познаваме ние –останалите да четем със собствените си очи, икакто го разбираме през всяка една минута навсеки един ден. Клитъс бе вторият човек, който сеподложи на операцията и то по времето, когато мусе налагаше да бяга от хората на медицинскатаетика и техните полицаи. Независимо от това, наследващата година имаше още четирима, а напо-следващата двайсет, а после 2000 и 20 000. В рамкитена едно десетилетие хората с чисто интелектуалнизанимания нямаха друг избор, освен едно: даизгубят или очите, или работата си. Дотогаваоперацията “второ зрение” бе напълноавтоматизирана, напълно безопасна.

Все още е незаконна в повечето страни,включително и в Съединените щати, но кой когозанася? Ако шефът на отдела ви е второзрящ, а виене сте, смятате ли, че ще получите повишение? Дорине можете да поддържате разговор със създание,чиито синапси стрелят шест пъти по-бързо отвашите, във всеки един момент имащо наразположение цели енциклопедии от информация.Вие, както и аз, сте интелектуална отживелица.

Вероятно имате добра причина за това,като художник, архитект, натуралист или треньорна кучета-водачи. Може би не ви стигат парите заоперация, но това е слабо извинение, след като есмешно лесно да получите заем срещу гаранция забъдещи доходи. Може би за вас съществувафизическа причина да не легнете на онази маса ида отворите очите си за последен път.

Познавам Клитъс и Ейми благодарение намузиката. Навремето бях неин учител по пиано вДжулиърд, но сега вече не съм достатъчно умен, зада я уча на каквото и да е. Понякога идват дапослушат как свиря в този западнал бар с групатаму от първозрящи музиканти. Онова, което свирим,сигурно им изглежда скучно, но ни правят услугатада не се присъединят.

Ейми се оказа един невинен минувач втази внезапна еволюционна експлозия. А Клитъс бе,спорно, но заслепен от любов.

Останалите от нас трябва да изберат койвид слепота да понасят.

 

 

 

прев. от англ.: ПетърТушков



* японска игра, която твърде наподобява флиперите (бел. от прев.) [обратно]

** диаграмата на Вен еилюстрация на отношенията между и сред групи отобекти, които споделят нещо в цялост (в общияслучай е съставена от фигури, застъпващи част отплощта си), използва се в научни и инженернипрезентации, в теоретичната математика, вкомпютърните приложения и статистиката (бел отпрев.) [обратно]

*** Гилбърт, Сър Уилям Шуенк(1836-1911), английски драматург и поет и Съливан,Сър Артър Сиймур (1842–1900), английски композитор,стават широко известни със своетосътрудничество (1871-1896) около създаването намножество популярни оперети. (бел. от прев.) [обратно]

**** Масачузетски технологиченинститут – едно от най-големите и престижниучебни заведения в Съединените щати (бел. отпрев.) [обратно]

 



Този разказ може да бъдеразпространяван безплатно. Този разказ не можеда бъде копиран или използван под каквато и да еформа за нечия финансова изгода без изричнотописмено разрешение на автора.

 

Посетете сайта на автора на адрес http://home.earthlink.net/~haldeman/

 

 


Всички текстове в рамките на този сайт (разкази, части или откъси от по-големи произведения, есета, статии, анонси, в превод или в оригинал) се публикуват с разрешението на техните автори или по силата на лиценза, определен от съответния автор за съответното произведение. Освен ако няма други изрични указания, всички текстове в рамките на този сайт могат да бъдат копирани и разпространявани свободно, доколкото това не е свързано с тяхната продажба или с промяна на оригиналното им съдържание. В случай че разпространявате (правите достъпен за широка публика) някой от тези текстове, винаги указвайте неговия автор и/или преводач и полагайте усилия да спазвате (при положение, че е указан) лиценза на съответното произведение.

Също така... ако дадете връзка към сайта на автора и източника на произведението, което сте решили да разпространявате, ще си запазите място в рая. Не се шегувам. Съвсем сигурно е. Някой се е взирал дълго и упорито в екрана, за да ви предостави заветния материал.








2002

2003

2004

2006

2007