Йоана Стоянова

УТРОТО

 

Бързах, защото автобусът беше закъснял иИва ме чакаше вече от десет минути. Надявах се ощеда чака, бях освободила деня си за да се видимпоне веднъж през ваканцията.

Видях я отдалече. Още беше там, но не ясвърташе на едно място.

Пробягах последните 30 метра до нея и япрегърнах – винаги така се поздравявяаме в нашияпетчленен приятелски кръг. Някога искрен, тозикрасив за мен жест бяхме превърнали в рутина…

- Автобуса ли пак…

- Да… Извинявай, ама тоя простак ми дойдедвайсет минути по-късно…

- Нищо де. Какво ще правим?

- Ами като за начало дай да се стоплим внякое кафе… Замръзвам!

- Мен питаш ли ме! – оживи се внезапно тя.– Вися тука на едно място от петнайсет минути!

Почувствах се отговорна, че й е студено.

- Ох, съжалявам, нали ти обясних…

- Хайде да влизаме някъде по-бързо.

Настанихме се в първото кафе с климатик.Аз си поръчах чай, Ива – горещ шоколад. Сепаретобеше сгушено в ъгъла, затоплих се и се почувствахмного уютно и внезапно ме връхлетя желанието дасъм в Несебър при Светльо и да се облегна наогромното му яке, а той да ми говори за… закаквото и да е. Дори да не говори. Да, по-добре дане говори. Words are very unnecessary… They can only do harm… Усмихнахсе на песента в главата си и се облегнах надиванчето. Ива беше оживена и говорше сентусиазъм, лицето й изразяваше по красноречивначин емоциите й. Разменихме опит и информацияотносно коледното пазаруване и вкусовете наобщите си познати, тръпнахме в предкусване нановогодишния купон у Стела, обсъдихме подробноинтернет преживяванията й, разбира се – те семножаха и заплитаха почти всеки ден. Мислех си дай кажа, че се пристрастява към говоренето онлайн,но не исках да започвам още един безсмислен спор,още повече на тази деликатна за Ива тема –нейната личност. А и не ми се говореше много тозиден. Непривично за мен, разбира се, и реакцияте наИва, макар и позакъсняла, дойде:

- Има ли нещо? – тя се наведе напред.

- Не, нищо… - разсеяно казах аз, каторазтърсих глава. “Отново преиграваш”, бодна меедин глас, който безуспешно се опитвах да заглушапочти от пристигането си в Английската предичетири години. Непрекъснато пречеше наадаптацията ми…

- Не си много в настроение май… -забеляза Ива със съжаление в гласа.

Не исках да проваля това излизане, но неисках и да се преструвам. Опитах се да обясня…

- Не знам… гадно ми е… Чувствам се някактолкова… уморена – думата се изплъзна от устатами и се учудих колко близо до състоянието ми етова определение.

- Уморена? От какво?

От всичко, исках да й кажа. От всички втова училище. От цялото това лицемерие ипреструване, от всички клишета, условности,установени модели на поведение и мислене, коитотрябва да приемеш, в които трябва да се вместиш,ако искаш да бъдеш наистина част от АнглийскатаГимназия. От лъжите, с които ни примамиха тук ипосле ни накараха да изричаме, за да примамимдруги.

Уморих се да се опитвам да се адаптирам,за да се почувствам част от Английската. Уморихсе от опитите да стъпча всичко, което бях, предида дойда, за да мога да вляза в лъскавата опаковкас надпис “възпитаник на Английска ЕзиковаГимназия “Гео Милев”.

И нейната прословута репутация надвсичко. И над всеки.

- От… - започнах аз и останах така, сполуотворена уста. И внезапно разбрах, че каквотои да й кажа, то няма да достигне до Ива. Ипричината не беше в нея, а в мен, в моя отчаян иобречен протест срещу опитите да ни рамковат иформатират, започващи в гимназията и, осъзнахпочти без учудване, продължаващи докато успеят,през целия ни път през младостта и зрелостта, досмъртта. Каквото и да кажех, то нямаше да достигнеИва. Защото сме сложили твърде много преградимежду себе си, защото естествената връзка междухората се е изгубила някъде по пътя на човешкияпрогрес във формирането на едно организирано,съвършено подредено общество.

Ива ме гледаше с умните си сини очи,спрели на лицето ми в очакване.

И тогава аз избухнах в отчаяни, безсилнисълзи, които не можех да спра, защото бяхаединсвеният начин да изразя всичко, коеточувствах към АЕГ и всичко онова, което ме чакашеслед нея.




Всички текстове в рамките на този сайт (разкази, части или откъси от по-големи произведения, есета, статии, анонси, в превод или в оригинал) се публикуват с разрешението на техните автори или по силата на лиценза, определен от съответния автор за съответното произведение. Освен ако няма други изрични указания, всички текстове в рамките на този сайт могат да бъдат копирани и разпространявани свободно, доколкото това не е свързано с тяхната продажба или с промяна на оригиналното им съдържание. В случай че разпространявате (правите достъпен за широка публика) някой от тези текстове, винаги указвайте неговия автор и/или преводач и полагайте усилия да спазвате (при положение, че е указан) лиценза на съответното произведение.

Също така... ако дадете връзка към сайта на автора и източника на произведението, което сте решили да разпространявате, ще си запазите място в рая. Не се шегувам. Съвсем сигурно е. Някой се е взирал дълго и упорито в екрана, за да ви предостави заветния материал.








2002

2003

2004

2006

2007