Всички в контролната зала гледаха, вочакване на отговор, астрокомпютъра, койтозасега мълчеше. А трябваше да им даде точнитекоординати за местонахождението на кораба, за дасе измъкнат по-бързо оттук.

- Вили, какво става? Не може да мълчи втакъв момент.

Безпокойството се беше появило вкапитан Пол. Но и първи навигатор Вили Блум не беспособен да отговори, а без помощта на мощнияастрокомпютър не би могъл да направи никаквоизчисление за извършването на скок-пространство.От почти час се намираха тук, на напълнонеизвестно място, и неприятни мисли бяхаплъзнали във всеки член на екипажа.

- Пълна мистерия – каза тихо Бо Стон,млад техник, който отскоро летеше на този класкораби. Говореше на застаналия до него вторинавигатор, Томас.

- Пълна мистерия ще е, какво друго, катоникой не си гледа работата – капитанът беше чулдумите на младежа и това изостри още повечебезпокойството му.

- Външните камери все така не ни показватнищо, за което да се привържем и определим къдесме – каза операторът Колин, който боравеше спулта си за управление с включени на максималенобхват уреди, но все така безполезно.

Настъпи тишина. Това, че уредите сякашспяха, камери не можещи да уловят познати места иотказващия да даде информация компютър, бешеедно доста неприятно начало на нещо, което всекиби предпочел да избегне.

Внезапно включване на екрана накомпютъра стресна екипажа. Веднага изкуствениятглас заговори:

- Не са открити данни и информация заместонахождение. При анализ на случилото, койтонаправих, има трептене от три стотни вмилисекундата и корабът е изкривил повърхнинатаси на придвижване в подпространството. Имамзапис на явлението, но засега не мога да дам точнаформулировка. Вероятност за навлизане внепозната вселена, която все още е бездоказателство – отсъствие на досега познатисвойства. Обработвам отклонението и изчислявамдоколко тези стотни изкривяване могат да сапричина за прехвърляне в друго измерение илидруга вселена – всичко това се появи и с текст наекрана, оставайки в архива на компютъра.

- Проклятие! – стисна юмруци Пол ипогледна старши навигатора. И двамата знаеха, четеоретично онова, което бяха чули, е напълновъзможно, но нямаше доказателство на тази теорияза прехвърляне между вселени.

- Не вярвам в това – глухо каза Вили, -убеден съм, че вселените се роят в различниизмерителни нива, които са без връзка помежду си.Не може така да се влиза от една в друга.

- Малко ми напомня на хипотезите зачерната дупка – обади се Томас.

Командирът погледна въпросително Вили,човекът най-добре запознат с тайните на космоса.Само той имаше завършен пети клас в Академията,което беше повече от възможностите на повечетохора. Самият Пол притежаваше диплома за третиклас и знаеше, че само заради липсата на стаж той,а не Вили, е капитанът.

- Ако бяхме доближили до такава,компютърът щеше да промени курса веднага, това еосновна програма за избягване на препятствия прискок-пространство. А и пътя го изчислих лично,няма и помен от звезда във фаза на колапс. Знаете,че такова явление ще изчисли достатъчно яснооколното пространство.

- Може би има неща, за които не знаем –каза капитанът и седна. Обхвана една програмнасфера и заглади повърхността й.

- Компютър, с каква скорост се движим?

- Една трета от светлинната.

- Може ли да ни върнеш там, където естанало това трептене?

След кратко мълчание, се получиотговорът:

- Ние не сме мърдали оттук. Неподвижнисме, двигателите работят, но не отчитам изминаторазстояние и всъщност стоим на едно място.

- Какво!? Това пък какво е? – капитан Ползамалко да счупи сферата.

И за шестимата членове на екипажа натози кораб, попаднал във възможнонай-невъзможното място, стана ясно, че с тях сеслучва нещо далеч от обяснимото.

- Какво ще правим, капитане? – попитадругият техник, Сим, който досега стоешенай-отзад безмълвен.

- Не знам, наистина искам да дам отговор,но какво мога да кажа? Ще продължим с графика задежурство, аз и Колин ще изкараме до края тазиадска смяна, после са Вили и Сим. Идете и изпийтеедно хипнохапче, дано като се събудите иманякаква промяна.

Това в случая щеше да е най-доброто запренатовареното с тази ужасяваща реалностсъзнание на човек. Един по един екипажътзаизлиза, като всички приеха да се унесат в сън,който да ги избави от сгромолясалия се върху имстрес.

* * *

Бордовият часовник безшумно отмервашеминутите, които се превръщаха в часове. Часоветев отчаяние и безпомощност.

Капитан Пол и Колин просто будуваха, безда правят нищо. Само астрокомпютърът на половинчас докладваше, че няма промяна в състоянието ими все още обработва данните.

В залата влезна Вили, личеше, че не се евъзползвал от помощта на хипноза – лицето мууморено се бе отпуснало, очите с угаснал блясък.Като най-добре обучен, той се опитваше да измислиначин за измъкване, но всичките му познания бяхаза друго място. Защото той беше повярвал, че сапреминали през някакъв проход и са се озовали вдруга част на пространството.

- Вили, не поспа ли? – капитанът тъкмобеше прочел последния доклад на компютъра.

- Не мога, искам да намеря път, по който дасе върнем, но…

- Жалко е, че ще си отидем така далеч отдома – каза Колин, вече примирил се със съдбатаим. Повечето астронавти имаха нагласа за единкрай, който ще дойде неочаквано.

- Пол – замислено каза навигаторът, -една идея ми се върти. Опасно е, но засега еединственото, което ми идва на ума. Ще настроякораба за подпространствен скок и ще го обърнем.Щом не сме мърдали, ние сме в точката напропукване, която ни е пропуснала тук. Прискок-пространството можем и да излезнем от тазитъмница по обратния път.

- Може и да попаднем на още по-лошо място,но пък и да се върнем наистина. Трябва да попитамеостаналите. аз лично съм съгласен да опитаме.

- Ще отида да ги събудя – каза Вили иизлезна.

- Ти какво ще кажеш, Колин?

- Мисля си за това, как се движим согромна скорост, а сме все така на едно място.Едва ли ще ни навреди да опитаме едно връщане съсскок. Да направим опита на Вили, капитане.

В това време дойдоха и останалите.Насядаха и изслушаха предложението.

- Аз, Вили и Колин сме съгласни данаправим скока. Трябва да решите и вие, знаете, чее нужно сто процента съгласие на екипажа.

- Искам да кажа - изправи се Вили, - че акобяхме в черна дупка, трябваше да улавяме нейнатамаса, убийствено гравитационно поле, също така иротация и електрически товар. А уредите мълчат.Най-вече, че в такава дупка не бихме стоялинеподвижно, тя щеше да ни изсмуче и запратинякъде. Сигурен съм в това – ние сме в нищото итук ще останем завинаги. Трябва да направим нещоотчаяно и рисковано, за да се измъкнем.

- Аз съм “за” – каза Сим.

- За мен този опит е самоубийствен, ноВили е прав за това, че сме в нищото и така сме сизагинали… Ами, да опитаме – съгласи се Томас.

- Давай, Вили, да се махаме оттук –нахакано каза Стон и успя да разсмее другарите сис това.

- Значи, да започваме. Компютър, сприкораба и се подготви за обръщане.

Навигаторите се разбраха какво даправят и заработиха на клавиатурите. Техницитеподготвиха двигателите за скока. Вили въведеедно условно определено разстояние, катопоставиха на първо място готовност за реагиранепри среща с опасност. Когато подадоха данните къмтерминала, се чу как двигателите започнаха да сезареждат. Екипажът се настани в изолиращитекресла, включиха полетата и всеки даде знак накапитана че е готов.

- Готовност за скок – съобщи компютъръти зачака команда.

- Обърни на 180 градуса. Включидвигателите

Капитан Пол следеше на екранапротичането на действията и когато всичко бешеготово, даде заповед:

- Преминавай във фаза скок-пространство!

Всеки усети лекото придърпване на скокаи за миг реалността стана като на забавен кадър,но веднага премина и се нормализира. оставаше имда чакат какво ще се случи. Не беше много, но всепак къде ли ще се озоват. Навигаторите икапитанът гледаха уредите и следяха запротичането на скока. На този етап нямахавъзможност да разговарят помежду си. Защитнитеполета не позволяваха преминаването нарадиовълни. В този момент всеки беше сам в своясвят на очакване.

А корабът стигна до място, което не бимогло да се нарече нещо познато, тъй като нитоедин човек нямаше представа за това състояние напространството и времето. Просто, достигайки дотам, машината сякаш се гмурна, усука и изчезна. Ито беше всъщност единственото, което можеше данаправи в място, лишено от понятие запространство и време.

Но мигът преди да стане това, даде намалките биологични единици отговор заместонахождението им. Незнайно защо беше станалотака, но все пак те се намираха в място, което беизвън всяка представа за познато съществуване.

* * *

Капитан Пол пред него текст. Компютърътсъобщаваше нещо и той зачете:

“ … това място. При преливане на тезипространствени повърхности се е получилопреместване не в пространството, а във времето.Сега се намираме в отправна точка на единицавреме, която не може да бъде отчетена илиизмерена. По всяка вероятност извършениятскок-пространство ще доведе до връщане в моментапреди създаване на тази единица време или домомента на нейното преминаване.”

Последната прочетена дума се оказа ипоследната мисъл на Пол.

* * *

Навигатор Вили Блум пропадна вбезкрайността и се сети, че може да не са сеизгубили в измерване на разстояние между двевселени. Вероятно бяха пробили дупка във времето,не в пространството, и с този извод той изчезна…

* * *

Бо Стон беше просто механик и неразбираше от астрофизика, затова и не разбракакво се е случило, а просто се разтвори в нищото,което ги бе погълнало.

* * *

Всъщност този кораб никога не бешесъществувал тук, но това бе напълно естествено,тъй като не бе имало къде са появи… или изчезне.