Г.Ф. Стоилов

ХВЪРЧИЛА СЕ РЕЯТ В НЕБЕТО

 

 

1.

 

- Иса! Иса, тук ли си? – гласът на донаОктавиа бе с лека нотка на раздразнение, нещокрайно необичайно за нея. – Иса, моля те, идвайпо-бързо.

Исабел излезна измежду гъстите клони нахрастите, които допреди малко сякаш бяханереални, обхванати от трептене и нереалноизбледняване на цветовете. По колената намомичето беше полепнала светла пръст. ДонаОктавиа още повече намръщи хубавото си лице, катовидя петната върху розовия плат на роклята.

- Дона Октавиа, там видях нещо многостранно, но и много красиво – каза Исабел ипосочи към храстите.

- Градината с рози е най-странното мястона света, мило момиче. Но друг път не отивай саматам. Особено след като наближава буря.

Като потвърждение на думите й се разнесетежък грохот на гръмотевица. В Долината всичкизнаеха какво значи лятна буря и това, коетоможеше да причини с мълниите си.

Двете забързаха към родовата къща, коятосе намираше недалеч от градината. На опита наИсабел да разкаже за преживяното там, донаОктавиа каза само едно кратко и нетърпящовъзражение “По късно” и не продума докато не сеприбраха.. Това нещо, което видя, успя да помрачинастроението й непоправимо. Когато се прибраха,тя изпрати Исабел веднага да се преоблече и да сепредстави като е готова. Щом момичето се качи нагорния етаж, тя седна обезсилена до прозореца изатвори очи. Мислите й се опитваха да се успокоят,сълзите напираха да бликнат, но не беше сегамомент да ги освободи. И сякаш вместо тях завалядъжда. Първите капки тихо потропаха по прозорецаи Октавиа отвори очи, заслушана в тътена нагръмотевиците. Денят едва беше преполовил и гиочакваше един дълъг следобед в просторнатавсекидневна.

Дон Рабида, баща на Исабел и собственикна най-голямото имение в провинцията Хиспаньола,се върна късно следобед от пътуване до съседнатапровинция Етерни. Тропотът на конете предизвестидомашните му и те станаха да го посрещнат, катодвама от прислугата хукнаха за сухи кърпи. Дъждътнавън се изливаше от часове, без да мисли даспира.

Вратата, същата тази врата донесена чакот далечния север и повод за завистта на дон Бераи дон Тамири, се отвори широко, като позволи наразвихрилия се вятър да влети с пръски дъжд.

- Момичета, дойдох си! – гръмко викна донРабида и мустаците му весело щръкнаха.

Исабел заобиколи двама от охраняващитего войници и се притисна към неговото едро тяло.

- Страшно време, сякаш препускахме презада – каза дон Рабида и вдигна Исабела, целувайкидвете й страни. – А ти, малка палавнице, беше липослушна?

- Татко, така се радвам, че си тук. Налиняма да заминаваш пак? – хитро избегна отговораИсабел и прегърна баща си. А нас замалко да нихване дъжда и бурята навън.

- Така ли? А да не би някой пак да се еизмъкнал от дона Октавиа и тя да го е търсила цялпредиобед?

- Простете ми дон Рабида, пристигнахатоварите от Дриам и не съм усетила кога еизчезнала – дона Октавиа се приближи и поклониизвинително.

Двамата с Рабида се погледнаха в очите иразбраха нещо, което беше известно само на тях.

- Значи така, млада дона, проявяваш вкускъм приключенията? Надявам се друг път да непритесняваш тези, които те обичан и грижата им затеб е преди всичко друго – дон Рабида търкаше скърпа лицето си, като спря за миг и погледна многострого Исабел. Тя сведе глава виновно, но веднагая вдигна и се усмихна дяволито.

- Тогава нека и дона Октавиа да идва смен, може ли?

Всички се засмяха и влезнаха навътре.Войниците отидоха по коридора към тяхното крило,за да сменят прогизналите си дрехи и да сипочинат след дългата езда. Дон Рабида също отидеда сложи сухи дрехи, като заръча да запаляткамината и да донесат от “Златните листа”,любимото му кралско вино.

Вечерта тихо дойде под дъжда. Вятърътбеше утихнал В голямата къща на рода Деливеранс,един от уважаваните не само в Долината, но и вцялото кралство, всеки се беше заел да върши нещодребно, с което да запълни времето за вечерята.Едни от прислугата бяха в кухнята, други вголемите хамбари. Войниците, тези които не бяхана постове, си бяха в стаите и се занимаваха соръжието, играеха карти или просто дремеха,приспивани от песента на дъжда, леко потропващ попервазите.

Дон Рабида преглеждаше списъците сполучените стоки, като сверяваше записките си,направени в провинция Етерни. Дона Октавиа мупомагаше, като отмяташе тези от стоките, на коитопроменяха цената.

Вземайки чашата си с вино, Рабида сеоблегна и бутна книгите. Отпи и задържа малкоглътката. Искаше да усети неповторимия вкус начудесното вино.

- Ходила е там, нали? – попита той, следкато се увери, че Исабел е при готвачите вкухнята.

- Съжалявам, ще сложа пост предградината. Вече е голяма и не знам дали ще можемда я държим настрана от там – тихо, с някакванеизказана тъга каза дона Октавиа. Тя сплетедългите си изящни пръсти и стискайки ги те сеизпънаха. – А там нещо ставаше, това място сякаш япозна, цялото трептеше и се извиваше, като в танц.Нямаше нито един цвят в него и беше прозрачно, итя стоеше в средата, тя грееше., Рабида, тя бешеизвор от светлина, тя беше слънце! – Октавиа неуспя да спре сълзите си, които потекоха сотблясък от светлината на свещите.

- Знам, че тя е точно това, а може би нинапомнят за идващия ден, той е така близко. Чак мее страх от това бъдеще, което не знам какво ще нидонесе.

- Може би трябваше да заминем, някъде,накрая на света, далеч оттук и може би нямаше даможе да ни последва тази наша орисия.

- Ние не можем и няма къде да отидем –тази увереност беше неотменима от нито една силана света. Той вдигна чашата си и погледна през неякъм танцуващите пламъци в камината. – А и тятрябва да е тук, нали за нея го правим, как да яоставим сама?

Тишината, която настана след последнитедуми на Рабида, беше по-силна и от врявата попазара. И двамата го усетиха и заговорихаедновременно, заглушавайки този крясък.

- Така… - каза Рабида.

- Винаги… - започна Октавиа.

Смехът им малко освободи главите им оттежките мисли, надвиснали като черни облаци.

- Така бързо лети времето. Сякаш вчерастана всичко – повтори дон Рабида.

- Така е, наистина минаха като на един дъхтези десет години. Десет години, Рабида, нима гиусети? – жената покри очите си с длани.

Дон Рабида се изправи и я приближи. Тойпритисна към себе си плачещата Октавиа и галейкия по махагоновите коси, усети силата на въпроса.

- Скъпа Октавиа, само ти успя да язапазиш, ти и твоята доброта и обич, аз бихизпуснал това слънчице още в началото. Направиласи повече от възможното. Времето, което ни бешедадено, е най-прекрасният миг, който може да ни седаде.

- Винаги съм се питала – какъв ли е онзисвят, нейният истински свят, от който тя дойде.

- Вероятно никога няма да узнаем. Всичкое толкова необяснимо за нас, просто някой ни дадешанс да изживеем малко по-дълго смъртта си подсветлината на нещо неземно.

Те постояха така, безмълвно хванати замъртвите си ръце. Когато прозвуча звъненето накамбанката за вечеря, се спуснаха с нежелание итръгнаха към трапезарията.

 

 

2.

 

Исабел, преди да заспи, дълго мисли затова, което видя днес в градината. Но най-чудно йбеше, защо дона Октавия не дойде при нея, а сякашизплашена от нещо, стоеше настрани и само яповика. Сигурно и тя е виждала онези неща, но те небяха страшни, напротив, толкова приятно усещанене беше имала досега. Бяха така живи и игриви,пъстри форми от светлини, които се въртяха околонея и направиха цветни стени наоколо. Имаше и ощенякакви странни неща, непознати като явления, ноне и плашещи. Всички и бяха някак познати иблизки. Звуците, издавани от формите светлина,звучаха като отдавна забравена мелодия на песен.Общо взето, в един момент, Исабел се почувствакато у дома си, където и да беше това. Как искашеда разкаже за преживяното, но дона Октавиа непожела да говорят за нищо през този ден, а даопита да го сподели с баща си не смееше. Той бешемного недоволен, когато Исабел се измъкваше итрябваше да бъде търсена.

Замисли се за дона Октавиа. От доставреме се питаше защо тя е само управителка наимението Деливеранс, в частност и нейна гледачка,а не и жена на баща й, дон Рабида. Знаеше, че майкай си е отишла при раждането, а дона Октавиа енейна далечна близка. Живеели в една далечнапровинция на юг, зад Мъртвата планина, когатобаща й е посетил дома на бъдещата си съпруга потърговски дела. Майката на Исабел се казвалаИзабел Нирина, която е дошла тук заедно с донаОктавиа, която е придружила по-богатата сироднина като компаньонка и приятелка. Когатодошъл трагичният ден на раждането на детето,издъхващата майка пожелала то да носи нейнотоиме. Тогава и дона Октавиа останала завинаги впровинция Хиспаньола, имението Деливеранс, катопомощничка на дон Рабида в отглеждането наИсабел, а по-късно и като управителка на цялотоимение.

Исабел знаеше тази история още от съвсеммалка. Много нощи тя беше слушала тихия вълшебенглас на дона Октавиа да й разказва заневероятната светлина на майка й, че тя трябва дапомни, че е родена от лъчиста чистота и доброта,която е неповторимо рядко срещана в живота. Сгодините Исабел виждаше, че дона Октавиа еневероятно красива, когато минеше край някой, тяго окъпваше в сиянието си и Исабел искаше именнотя да е нейната майка. Но неизменно получавашеотговора – “Аз съм нищо, Иса, трябва да знаеш, чети си родена от светлина и все повече заприличвашна своята майка с красотата си.”

Опитвала се бе да разбере нещо отмногото служители в имението, но всички те бяхадошли след раждането й. Въпреки това, когатовиждаше баща си заедно с дона Октавиа, тя бешеуверена, че те си подхождат толкова много и едвали би имала нещо против дона Октавиа да станенейна втора майка, след като и без това тя я еотгледала.

Стана й приятно като си помисли за тяхдвамата – най-добрите и прекрасни хора, коитоможеше да има на света. Сякаш бяха приказни герои,дошли от легендите за времената, в които всичкиса били като тях. Исабел беше доловила искрици насилни чувства между тях – някой поглед, дума илилеко докосване един до друг. Тя бе благодарна, чее тяхно дете.

Затвори очи и се опита да извика споменаот преживяното днес. Шарената дъга се завъртя искоро я понесе в обятията на един прекрасен сън.

 

 

3.

 

Дон Рабида седеше пред камината, всичкив къщата отдавна си бяха легнали. Преди малко илетният дъжд спря и сега само огънятпрошумоляваше – дърветата пукаха като ставитена старец, пламъците се изпъваха и плющяха,помнеше този звук от платната на корабите, апръските от искрици напомняха на ронещи сезвезди от нощното небе.

Той протегна ръце към огнените езици,които хищно се извиха и стрелнаха към тях. Сякашне усети паренето им. Вече знаеше, че няма да самного дните, в които да се радва на тези дребнинеща от живота, но именно те щяха да му липсватслед като…

Отдавна не си беше спомнял за миналата ионези есенен ден. Отпусна се и облегна се иоблегалката изскърца. Огрян от огъня, Рабидаотвори стаята със спомени.

Беше млад благородник, родът му отнай-старите. Вече имаше име на честен и почтентърговец, а и участието в походите срещунахлулите от юг диви племена го беше покрило съсслава и множество отличия. Лично кралят го поканида отиде и заживее в столицата, дори и в самиядворец. Но той предпочете да се върне в родниякрай, където стана пръв сред местнитеблагородници.

На един от родовите балове давани винагив началото на лятото в някое от именията напровинцията им, помнеше, че се състоя в къщата наприятеля му дон Бера, се запозна с дона ОктавиаНина. Още тогава, при тази първа среща, когатопогледите им се срещнаха и той пое ръката й,двамата разбраха това, за което казваха, че евечно и неизличимо от времето между тях двамата.Започнаха да се срещат и всички очакваха скородвата големи рода да се сродят.

Един ден, беше в първите дни на есента,когато птиците отлитат на юг, а вятърът ставамалко по-суров и листата се обагрят в яркицветове, те се разхождаха из голямата градина вимението Рабида. Тази градина беше забележителнас редките видове растения в нея. Още дядото на донРабида беше носил от далечните земи и местамалките семенца, от които се бяха издигналивисоки и горди дървета Не говореха, мислите имбяха едни, вече го бяха разбрали, просто сенаслаждаваха на присъствието си тук, един додруг, в този малък рай от цветя. Спряха за момент,загледани в дълбочината на любовта си, коятоозаряваше със сияние очите им.

Рабида не улови съвсем отначалопромяната, която настъпи неусетно край тях.Просто изведнъж се видя обгърнат от мрак, койтобе всичко – нямаше небе, нито далечен хоризонт,само тъмнина и нищо друго. Усети я как е лепкава истудена, като мъглива утрин, но тази лепнещавлага се стичаше по тялото. Октавиа беше падналана земята, очите и широко отворени, ръцетеотпуснати безсилни, и цветът на живота сеоттичаше от красивото лице. Последното, коетоРабида направи тогава, бе да се свлече оттежестта на лепкавия студ. Сега знаеше, че в тозимомент той е е бил мъртъв, но за последвалотосъживяване помнеше само силното поемане навъздух, като че се е давел и едва достигналповърхността. Същото се бе случило и с Октавиа,която рязко вдиша и задра с ръце влажната почвапод тялото си.

Тогава се появи и онзи глас. Влезнанаправо в мислите им, безгласен и прекъсващ,сякаш също давещ се.

- Трябва да спасите… - нахлу той всъзнанието и на двамата, но не разбрахапоследната дума. – Аз ви връщам живота, макар и закратко, но трябва да гледате… десет пълнизавъртания на света ви около вашето слънце.Толкова ще ми трябва, за да се върна…, която щеукрепне и чака завръщането ми. Спасете иотгледайте, моля ви!

После всички утихна и от нищото се появитопка светлина, която падна в ръцете на Рабида. Тябликаше, жива и галеща и го огря и стопли.Тъмнината стана прозрачно-бледа и с появилия севятър започна да се разнася. Двамата с Октавиа сеизправиха и откриха, че всичко около тях е мъртво.Всичко, което е било частица от живота, бешеувяхнало и изсъхнало. Сякаш не бяха в своя свят,тук беше чуждо и страшно, като миг, убиващ сидването си.

Но от светлината в ръцете му, около тях,като в сън, се появи един цвят, който се вплете внищото, после втори, последван от други цветове.Сякаш някой тъчеше на вълшебен стан живот инасищаше с нишки безкрайността. Така животът сезавърна, бликащ от малкото момиче, в което сепревърна неземната светлина. Излезнаха отградината, която бе разцъфтяла без да имазначение сезона, който не беше за цъфтене. Многонеща откриха все още мъртви, но оживяваха предтях. И много неща не бяха същите при промяната, а имного неща просто не се появиха, изчезнали внеизвестността. Родните места на Октавиа гинямаше, там се издигаше Мъртвата планина – тамнищо не можеше да вирее, място лишено от живот иприсъствие на каквото и да е.

Дона Октавиа остана завинаги тук, присвоя любим и при най-голямото чудо – светлината,родила детето Исабел и само те двамата знаеха, чевсичко, което е живот, всъщност се крепи на товадете и когато то си отиде, отново ще приемеистинската си форма – мъртва земя и хилядимъртви души.

Дон Рабида отвори очи, огънят бешеотдавна угаснал. Останала е само пепелта, с казатой, всъщност нима и ние не сме точно това – цветяот изтляла пепел, чакащи ветреца, който ще гиразпилее.

Преминалата нощ вече очакваше идванетона зората, а с нея и новия ден.

 

 

4.

 

На рождения ден на Исабел дон Рабида идона Октавиа устроиха тържеството пред къщата.Украсените прозорци весело отразявахаслънчевите лъчи на следобедното слънце. Пъстрихвърчила се издигаха в небето, водени от веселиясмях на рояка деца, дошли на празника. Прочутисладкари бяха доведени от цялата провинция иотрупваха масите с торти и сладкиши, на коитомногобройните гости не можеха да устояват.

Дон Рабида бе седнал сред другите доновеи доволен наблюдаваше играта на децата. ДонаОктавиа заедно с другите дами разговаряха ичесто се смееха на някоя лудория на децата. Но отсутринта тя имаше едно неприятно предчувствие занещо, но не го сподели, само че преди малко скритобе допряла ръката си до тази на дон Рабида,търсейки подкрепа. Той усети това, като стисна илеко я задържа. Сам знаеше, че нещо може да сеслучи на този ден.

Гостите унищожаваха огромни количествавино, особено дон Тамири, който развеселен гонешенай-малките, правейки се на горско чудовище отместната легенда за страшилищата от Тъмнатагора, но запасите, както и лозята на родаДеливеранс бяха безкрайни.

Рабида тъкмо беше махнал да донесат ощеот златистото Кралско вино, когато всичкиизведнъж замряха и замръзнаха. Само тримата –Рабида, Октавиа и Исабел, останаха в съзнание.Също и снопа хвърчила, които незадържани от нищосе понесоха свободни, като букет цветя, разпилениот вятъра.

Празничният двор заприлича на населенаот кукли градина, която някой, който не е искал дабъде сам, е направил и седнал в компанията наиграчки, решил да изпие чаша хубаво вино.

Отдолу, откъм онази странна градина, сезададе човек. Рабида и Октавиа станаха и тръгнахакъм него. Знаеха кой може да е това. Исабела, вечестигнала до човека, го водеше за ръка и нещо муговореше смеейки се.

- Дона Октавиа, татко, това е моятаполовина – гласът и звънеше от радост. – Сегаусетих колко ми е липсвала тази част, сякаш съм ячакала цял живот.

- И те допълва, нали, момичето ми? – казачовекът, който изглеждаше съвсем нормално, новсъщност беше от друго място и време. А и колколесно предаде истината на Исабел, само с еднолеко погалване и тя се преобрази, разбираща изнаеща всичко за онова, което се е случило предиточно десет години на това място.

- Да, но и аз те допълвам – весело сеизсмя тя.

- Здравейте, идвам навреме ако не се лъжа?– той се усмихваше, макар че моментът за Рабида иОктавиа не беше много приятен.

- Вие ли ни я оставихте… тогава? – Рабидасе запъна малко, не знаейки как да наречеслучилото се преди години.

- Да и искам да ви благодаря. И на вас,дона Октавиа, затова, че запазихте моето… - тойизрече непозната дума, както тогава в тъмнината.– Елате, да седнем и да ви разкажа всичко. А и даопитаме и тези невероятни неща, които правите захрана и пиене във вашия свят.

Всички отидоха на масата, заобикаляйкизастиналите тела на другите. Октавиа и Рабидаспокойно приеха случилото се, те го очаквахадълго време, така че съзнанието им не серазбунтува срещу тази невероятна ситуация.

- Благодаря ви, дон Рабида – пое чашата,която му предложиха и човекът вдигна тост. – Дапием за рожденичката, все пак да не забравяме, чеима празник това създание от най-чиста светлина.За нейно здраве!

Тримата отпиха от виното, Исабел отчашата си с пресен плодов сок и всичко станапо-леко и приятно. Напрегнатостта в дваматадомакини изчезна отведнъж от мислите им.Оставаше да чуят разказа на странника и да…, незнаеха все още какво след това.

- Как се казвате? Или как да ви наричаме?– попита дона Октавиа, докато режеше парчета отголямата празнична торта, истински шедьовър насладкарското изкуство.

- Нека да е дон Феникс, нали това бешептицата, възродила се от пламъците?

- Дон Феникс, радваме се, че сте сред нас– поздрави дон Рабида и вдигна чашата си.

- Татко, нали не се сърдиш за всичко,което се е случило? – доловила тъга, попитаИсабел.

- Не, даже напротив, по-хубаво от това небих и помислил, че може да протече живота, макар икратко. Ти, Исабел, си най-прекрасното нещо, коетоможеше да ми се случи и затова ми е мъчно, на донаОктавиа също, че се разделяме.

- Те не знаят, нали? – обърна се момичетокъм дон Феникс.

- Нека го оставим за накрая – загадъчно иотговори той. – Тортата е чудесна, ще ви помоля,дона Октавия, за още едно парче.

След като опита от сладкиша, той каза:

Хубави неща имате тук, уж не са нищоособено, но са така приятни – виното, тази торта,дори и тези неща над нас.

Всички погледнаха към хвърчилата, някои,някои изпънали въженцата си във все ощедържащите ги неподвижни ръце. Вятърът гиподемаше, издигаше или снижаваше, като за миг неги оставяше спокойни. Октавиа остана загледана втях, когато дон Феникс заразказва, прекъсвайкисамо за да отпие от златистото вино.

- Ние с Исабел сме от друго място въввремето, от едно друго измерение на живота, коетое на няколко нива от вашето. Те са много, вие незнаете каква огромна сила е животът, той е еднаогромна безкрайност, наслоена така, че да няманито начало, нито край. Нашето измерение есвързано с няколко други, едно от тях е вашето,ние пътуваме сред тях, има нещо като тунели затова. Тогава, в онзи ден, нещо се обърка. Понякогастава и така. Как да ви го обясня? Мисля, ченай-близо е, ако кажа че имаше буря, но тази бурябеше във времето и обхвана няколко нива от него. СИсабел, не е всъщност дете, а моята…, нямам точнадума за това, но тя е половината от това, коетосме, пътувахме и бурята ни хвана точно между двеизмерения. Попаднахме тук, във вашето, като припоявата си, заради непознати за вас причини,причинихме гибелта на всичко живо в доста голямпериметър. А мястото, върху което паднахме, бешеточно там – той посочи градината. – И за да севърнем в нашия свят, ни трябваше много енергия.При такова пътуване един от нас би загинал. Нямада ви го уточнявам, но познанията ви в тази областса много слабо развити – дон Феникс помълчамалко и помоли домакина си. – Дон Рабида, бихте лими сипали от онази бутилка, с по-златистия цвят.

- Това е най-доброто, сега ще оценитеистински добрия вкус на виното.

- Благодаря ви. Наистина е великолепно –със задоволство съобщи дон Феникс след катоопита от Кралското златисто. – Е, да продължа систорията, която ни срещна и обвърза.

- Казах ви, че поради разни закони навремето нямаше да можем да се върнем като едноцяло. Затова едната част от нас, тук седящатаИсабел, трябваше да остане във вашето измерение.Можем да се съединяваме д вашите градивничастици, които впрочем са различни от нашите, новсе пак достатъчно близки, за да се превърнем ведна от вашите форми на живот. И всичко щеше да еот самото раждане на самата частица живот изатова ни трябваше някой да го отгледа и поддържадокато се завърна, а нямаше да е малко времето,нужно за това. Вие бяхте мъртви, лежахте ей там, незнам как усещате смъртта, но аз тогава ви видяхкато една голяма празнина в живота.

- Защо не отидохте в земите след тези,мъртвите? – попита Октавиа.

- Исабел трябваше да е тук, близо до товамясто, до тази градина, от която се появи. Оставихнещото, с което влезнах в съзнанието в и госъживих, там и то даваше сила и на вас. А чрезсилата на съзнанието на вас двамата успях даизградя, като всичко се крепи на онази силнанегова част, за която и не подозирате, чесъществува и с нея върнах почти всичко, но имаше инеща невъзвръщаеми – и аз не знам защо. Казах ви,че животът е силен като нищо друго и от еднозрънце може да се изгради цял свят, макар и неточно такъв, какъвто вие познавате. И така, аз севърнах за нея – той взе ръката на Исабел в своята,те се сляха в искрящо сияние, - за да станем отновоонази цялост, която бяхме и сме във времето.

- А ние, те и всичко останало? – ДонРабида бе изслушал тази невероятна, катоприказка, история и я прие като напълно реална,макар и чудна.

- Тях ги няма, те не са живи, татко.

- Дон Рабида, всички бяха родени всъзнанието ви и от неговата сила на живот. Нужнибяха , за да хранят вас и Исабел, вашия интелект,който би бил самотен без тяхното присъствие.Отстрани погледнато, мисля си, че тук е простоедна празнота. Съжалявам, дона Октавия, но е така.Има явления, които не могат да се управляват така,както бихме искали. Сложно е за разбиране, все пактози илюзорен свят-живот помогна за това, вие дасте живи, макар и неточно в такова състояние,което вие приемате за нормално.

Дон Рабида и дон Феникс доядоха тортатаи допиха бутилката вино.

- И сега, това е краят ни, така ли? – донаОктавиа галеше Исабел по златистата й коса. Очитей сълзяха, но гласът, макар й тъжен, бе спокоен.

- Време е – каза Исабел и се усмихна, -трябва да тръгваме. Кажи им.

- Време е, наистина. Е, дон Рабида, и вие,прекрасна Октавия, ще дойдете ли с нас?

- Какво!? – каза Рабида.

- Къде?! – попита Октавиа.

- С нас, в нашето измерение, в нашетовреме. Там вие двамата ще се слеете в една форма, ведно неделимо цяло, което – дон Феникс се засмялеко, - ако не попадне в такова състояние катонашето, никога не би се разделило. Ще сте единствов усещанията, в чувствата, мислите ви ще са течащиедновременно в безкрайността на вашата любов.

- А и мисля, че вече не е нужно да стеразделени от нищо на света. Ние ще сме с вас и виобещавам най-красивото усещане за близост, коетоможете да изпитате. – Исабел каза това с някаквамека молба и погледна нейната Октавиа, кояточакаше какво ще реши дон Рабида.

Той стана, огледа се, видя приятелите си,които неподвижно бяха замрели, кой с чаша в ръка,кой отворил уста да каже нещо, дон Бера наклоненкъм дона Синела, дон Тамири гонещ малкия си син,Рамино, и разбра истината за всичко – за това, чете винаги ще са с него, живи, близки, навсякъде,където и да отиде. Приближи се до Октавиа и япрегърна.

- Искам само да сме заедно – каза той.

- Ще сте, обещавам ви една вечна цялост. Авие, дона Октавиа?

- Аз ще съм винаги до него – тихоотговори тя, хванала силната ръка на любимия йчовек.

- Тогава, хайде да тръгваме – викнаИсабел и ги поведе към градината, която затрептяи вихри се завъртяха, цветовете се разляха ипонесоха в лудешки кръговрат. Не след дълго сеиздигнаха като цветна спирала и потънаха внякакъв отвор, който ги отнесе презпространството.

Бавно, много бавно, като пясъчни кули,всичко започна да се руши – хората, къщите ивсичко останало се ронеше, губейки цветовете си ивятърът ги разпиляваше с повеите си, оставяйкисамо купчини от неща, които някога са били с формии цвят.

Слънцето грееше над пустотата на нищотои така щеше да е, докато и то не изчезнеше. Освеннего под небето бяха останали само хвърчилата,но и те отлетяха съвсем скоро в някакванеизвестна посока.




Всички текстове в рамките на този сайт (разкази, части или откъси от по-големи произведения, есета, статии, анонси, в превод или в оригинал) се публикуват с разрешението на техните автори или по силата на лиценза, определен от съответния автор за съответното произведение. Освен ако няма други изрични указания, всички текстове в рамките на този сайт могат да бъдат копирани и разпространявани свободно, доколкото това не е свързано с тяхната продажба или с промяна на оригиналното им съдържание. В случай че разпространявате (правите достъпен за широка публика) някой от тези текстове, винаги указвайте неговия автор и/или преводач и полагайте усилия да спазвате (при положение, че е указан) лиценза на съответното произведение.

Също така... ако дадете връзка към сайта на автора и източника на произведението, което сте решили да разпространявате, ще си запазите място в рая. Не се шегувам. Съвсем сигурно е. Някой се е взирал дълго и упорито в екрана, за да ви предостави заветния материал.








2002

2003

2004

2006

2007