Г. Ф. Стоилов

НАХАЛНИЦИ

 

 

Живея си аз на моя леден блок и не сеинтересувам от света, но виж, той се езаинтересувал от мен. Толкова време никой не себеше мяркал насам, а сега – няма и месец, третопосещение.

Първо някаква апаратура, с антени там иразни щипала, се спусна от небето. Мотаеше се цялден, щрака нещо и святка, бръмчи и тропа значи,Снежко следобеден сън не можа да направи. Потопихя в морето. Притрябвала ми е тази шумна тенекия.

Няма и седмица след това и още еднамашина се заспуска от кристалното небе. По-голямаот първата беше и една такава цялата в надписи иемблеми. Тъкмо щях да храня Снежко. Спусна се войи при кацането така трясна, че си помислих дали несе е отчупил цял блок от айсберга. Зарязаххраненето на Снежко и отидох до кацналия кораб.

Излезнаха двама, целите в сребристидрехи и едни ухилени, ще се разчекнат. Махат сръце и бърборят нещо. Аз от много време не бяхговорил с хора и отначало нищо не им разбрах.Иначе езикът ми звучеше познато и си заприпомняхнякои думи. Рекох им първо да я карат по-бавно изапочнахме да се разбираме.

Радвали се, викат, че срещнали човек натази планета. Толкова били обикаляли в търсене надруги светове и накрая да срещнат друг човек.Видели били отнякъде картина на това място, че имене даже, не разбрах точно, но май онази шумнамашина им е пратила образа ми, пък аз я пуснах вморето. Не се разсърдиха, все се чудят и не могатда повярват – хипотези, теории, чудят се и сесмеят. Един през друг ме питат от къде съм и колковреме съм тук, дали не съм от някоя заблуденаекспедиция – имало такива няколко. Питат липитат, че чак ми надуха главата с техните въпроси.Не изтраях и за да млъкнат им казах, че Земята янапуснах през 1535 година, коя година е сега - незнам. Зяпнаха. Не могат да повярват, това билопреди повече от пет века. Тогава хората ощеморето цепели с дървени лодки. И пак се развикаха.

Тръгнах аз, че време беше най-сетне данахраня Снежко, съвсем го бях забравил. Тиядвамата – след мене, тичат и викат нещо.

“Вижте – казвам, - радвам се, че сеотбихте и че се видяхме, но нито съм ви канил, нитонищо. Бива да си ходите.”

Стоят и викат: “Ама, как тъй? Ние смеоткриватели, нови светове търсим. А тук откривамечовек от родната Земя, как така да си ходим? Колконеща имаме да питаме.”

“Абе – викам, – я пишете тая планета запразна и това е” – и тръгнах пак към дома. Онияпак след мен, пак се развикаха. Толкова годинисамо тишина и спокойствие, а сега…

Мернах ги с крив поглед, не се и сещат дасе разкарат. Е, не исках, но не можех да ги спра подруг начин. Вкопах ги до колената в леда ипродължих. Сума време им чувах гласовете, послеутихнаха.

Снежко ме гледа, докато носех храната сечудех какво да му кажа, и клати в недоумениеострите си шипове. Направо се засрамих. Как дакажа, че това са мои съпланетяни?

Никренийците, расата, от която е Снежко,са много древна и мъдра цивилизация. Винаги съмсе чувствал горд, че той ме избра за свой гледачпрез дългия период на неговото съзряване от едининтелект към друг. Вярвам, че в мое лице виждавсички жители на Земята, но сега…

На сутринта, като отидох, ги открих споизстинал ентусиазъм. Корабът им се извисявашезад тях и хич не му беше мястото тук. Без да говоряги издигнах на метър-два от повърхността и бавнонасочих телата им към него. Опулиха страшни очи ибясно ги въртят. Сетих се, че не са от расите вГалактиката, които могат да ползват мислите сипълноценно. При това действие телата им ги сковахи затова мърдаха само очите си, но и това бешедостатъчно, за да разбера какво чувстват. Ипо-добре, че току-виж пак взели да викат иръкомахат.

Вкарах ги там, откъдето дошли и издигнахкораба във въздуха. После ги освободих от мисълтаси и те бързо изчезнаха.

Бях ги забравил, но ето, че пак нещо сезаспуска от небето. Като гледам, май е бойнамашина – с тия настръхнали дула, същите като помое време на Земята. Облекли лодките си в стомана,или от каквото там са направени, литнали въввъздуха и космоса, но все същите диваци са сихората.

Сега знам какво ще следва – ще питатзащо толкова време съм жив, как съм дошъл тук итака нататък. А като видят Снежко, ще откачатнаправо. Иди им обяснявай на тия първобитниумове, дето ги знам, че не ценят нищо в живота, коиса тайните на Вселената. По-добре да си живеят вневежество, поне докато сами не се поправят.

Бързо решихме със Снежко какво даправим, той ме разбра и сам реши да се прикрием завидимия свят. Засега ще се трансформираме всъщества от кристална мисъл, невидими за другитеи когато се махнат, ще приемем отновопредпочитаните форми за живот.

Надявах се всичко, което са видели онезидвамата, да бъде обявено да измислица. Аз още катоги изпращах, им повредих апаратурата и не ми севярва да е останал запис за моята личност, койтоказаха, че са получили от първата кацнала машина.Съжалявам, но хората още не са пораснали за срещас други мислещи. …Е, то аз какво човешко имам?

Сега отивам да се подготвя затрансформацията. Преди време, когато се наложиедин път, пак се бях преобразил в същата форма иоттогава знам, че малко ме боли главата от това…но то е само докато я имам.




Всички текстове в рамките на този сайт (разкази, части или откъси от по-големи произведения, есета, статии, анонси, в превод или в оригинал) се публикуват с разрешението на техните автори или по силата на лиценза, определен от съответния автор за съответното произведение. Освен ако няма други изрични указания, всички текстове в рамките на този сайт могат да бъдат копирани и разпространявани свободно, доколкото това не е свързано с тяхната продажба или с промяна на оригиналното им съдържание. В случай че разпространявате (правите достъпен за широка публика) някой от тези текстове, винаги указвайте неговия автор и/или преводач и полагайте усилия да спазвате (при положение, че е указан) лиценза на съответното произведение.

Също така... ако дадете връзка към сайта на автора и източника на произведението, което сте решили да разпространявате, ще си запазите място в рая. Не се шегувам. Съвсем сигурно е. Някой се е взирал дълго и упорито в екрана, за да ви предостави заветния материал.








2002

2003

2004

2006

2007