1.

Транспортен кораб “ХХV” бавно сеиздигна над огромния купол на Нова Виена и севряза в облаците на Марс. Следващата спирка щешеда е на спътника на Нептун – Тритон.

Дежурният пилот, Анти, се отпусна вудобното си кресло и отвори на отбелязанотомясто книгата, която бе започнал с отлитането отЗемята. До Орбитална 9 имаше почти четири дни итрябваше да изкара още две смени по двадесет ичетири часа. Другият пилот, Тино, сега се бешепотопил в хипносън и утре по това време Анти щешеда го извади от него и самият той да погълнеблокчето “Елт Сен”.

Анти се замисли с отворена книга в ръцекак някога полетите са траели месеци и звезднитепилоти са ги изкарвали в пълно съзнание. Сега сеунасяха във възстановителен и разтоварващ сън,сътворен от халюционните хапчета.

Книгата, която взе за този полет, беше“Отклонения” на д-р Хайс, прочут учен визучаването на заболяванията на човешкатапсихика. Причината да вземе точно нея бе товарът,който взимаха последователно от Земята, Луненград, Орбитална 3, Нова Виена и Тритон. Товареха вскладовите хангари на кораба затворените вмагнитни капсули тела на заболелите отпревърналата се в епидемия болест. С всеки месецслучаите се увеличаваха, а лекарство не бешеоткрито, както и причините за появяването на тазиболест, която нарекоха “Угасване”.

Преди две години се бяха събралипредставители на всички колонии от Слънчевиясъюз, които обсъдиха този все по-тревоженпроблем. Решението, което се взе, беше дапревърнат Орбитална станция 9, намираща се крайПлутон, в място, където заболелите да бъдатоткарвани и да се направи всичко, за да бъденамерено лекарство. Осигуриха персонал заподържане на потъналите в смъртен сън тела, същои най-добрите учени, които да опитват всичковъзможно, за да ги спасят.

Анти бе превозвал хиляди от угасналите,но затворени в капсули и с ужас си спомняше какпреди три години на Орбитална 3, където служеше втамошния Търговски флот, пред него един човекпросто се отпусна неподвижно и дошлите лекарисамо установиха, че е угаснал. Страшното в него бепогледът, който Анти срещна при повдигането наклепачите от доктора. Поглед, който бе мъртво жив,безмилостно угаснал в някакъв чужд свят, видялнещо невидимо за другите, нещо, което можеше дабъде всичко. Така мъртви, угасналите живеехамесец или два, като накрая тялото простоизстиваше и досега нищо не можеше да го спаси.

Компютърът премигна и подаде сигнал.Анти погледна уредите. Към тях се носеше свободенастероид, малък, но опасен. Анти го заобиколи иподаде информация за местонахождението наскалата, носеща се в космоса. Някой от военнитекораби ще го проследи и взриви.

Зачете се в книгата. В нея д-р Хайсописваше и анализираше онова нещо в човека, коетовсе още боледуваше – психиката. Много бяхавидовете на нейното отклонение, много малко бяхатези, които можеха да се лекуват. За Анти беинтересно да чете за това. Вече година обслужвашетози полет до Орбитална 9, вземайки стотици телаот всяка човешка колония. Страх го беше да сипомисли, че и той една сутрин може да види това,което са видели онези мъртви очи.

Ледена струна звънна в тялото му и тойизвади тонизираща дъвка “Тибро”. Дъвчейки,прелисти на другата страница.

2.

- Тино, имаме рекорд – осемдесет и четирикапсули.

- Не искам дори да мисля за това – Тино себе намръщил при споменаването на броя каченитела.

- Даже и тук, накрая на света, болестта серазпростира – каза Анти, следвайки редицата. –Сякаш ни следва. Може би ние я разнасяме из цялатасистема.

- Видях, че си пълниш главата с оназикнига, която рекламираха по визията. – Тино бешес десетина години по-голям и често звучеше катородител. – Не можа ли да си намериш нещо по-веселоза четене?

- Тино, искам да знам повече заугасването, не съм имунизиран. Ти също.

Тино не отговори, включи повдигателя нарампата. ОТ командния център му бяхасигнализирали, че са приключили с товаренето.

- Кораб “ХХV”, готови сте за излитане –гласът на лейтенант Наим бе леко изкривен. –Тино, Анти, лек път и спрете на връщане да севидим.

- Прието 09-17, готовност за излитане следедна минута. Ще видим дали ще ни дадат почивка,лейтенант – Тино поклати глава. С тезинарастващи случаи едва ли щеше да стане. – Всепак не унищожавай всичките блокчета на новия“Елт Сен”, които ни каза, че си получил!

- Имам достатъчно, ще се радвам да гоопитате. Хайде, тръгвайте и ще ви чакам.

Анти включи двигателите и прекаракораба през защитното поле. Поеха към откритиякосмос и топлите светлини на колонията на Тритоностанаха под тях. След като излезнаха в орбитатана спътника, увеличи мощността и се насочиха къмОрбитална 9.

Този път двамата пилоти щяха да сазаедно. Само след десет часа щяха да са там инямаше смисъл да се отива в кабината за сън.

Анти отвори книгата и зачете. Тинозаигра една от безкрайните си партии шах скомпютъра. Според него, нищо не можеше да сесравни с тази игра като упражнение за ума.

Когато наближиха Орбитална 9, преминахана ръчно управление и направиха кръг около тозиизкуствен свят в космоса. Плутон грееше съссвоята студена красота. Тук беше наистинацарството на мъртвите души. Хората правилно бяхарешили да изпращат тези, които бяха докоснати отмъртвата ръка, далеч от всичко и всички. Наистинасе бояха от угасналите.

- Колко ще останем? – попита Анти.

- Най-много два часа. Ще разтоварим, щезаредим и така ще можем да останем почти ден наТритон. Сигурен съм, че върнем ли се на Земята,новата пратка ще е готова.

- Хубаво ще е да починем един ден с “ЕлтСен” на военните, те получават най-добритепродукти.

- Хайде, сваляй рампата, аз ще отида даизведа капсулите. Да ми по-силна мощност налинията.

Анти набра нужните програми. Видя намонитора няколко санитари да поемат първиямагнитен ковчег, дълга колона се заниза от корабакъм неголяма сребриста врата, която поглъщашеугасналите тела в тъмнината си. Като зърна наброеница, едно след друго, те се нижеха сякашбезкрайно.

Някакъв прожектор промени ъгъла си исветлината му попадна върху капаците накапсулите, които станаха матовобели иполупрозрачни. Анти видя лицата на тези отвътре– неподвижни, сурови и застинали в маска.Един-двама бяха с отворени очи, очи, които госмразиха. Погледът им го прободе, усети как сеплъзва към него, нещо от дълбочината, която гопритегляше. Анти се опита да извика, но стиснат отледени пръсти, дори не успя да отвори очи. Всичко,което беше в него, се изсмука натам, към мъртвитеочи, които го поеха…

След час Тино се качи в залата.

- Свършихме, виж колко още е нужно дазаредим… Анти! – Той отиде до отпуснатото тяло.Цветът на живота се бе оттеглил и сега бледорозовеещата кожа му каза какво се е случило. – Не!Защо и той?

Видя книгата “Отклонения” на д-р Хайс исе един замах я грабна и разкъса на две. Хвърлидвете половини настрани и сложи ръка на рамото наприятеля си. След минута излезна да извикасанитарите, за да вземат новото угаснало тяло.

3.

Натискът върху Анти изчезна. Той усетинеобичайна лекота. Опита се да отвори очи, дапомръдне, но остана потопен в мрак и неподвижен.НЕ усещаше нищо отвън, само една безкрайнавътрешна същност. Мислите му се блъскаха в дветесни стени – спомен от преди малко и разбиранеза настояще. Винаги бе мислил, че ще крещи акотова се случи. Но сега беше толкова спокоен, чедори и разбрал ужаса от станалото, не се изплаши,а прие всичко като вече невъзвратимо.

Тъмнина и тишина. Това бешеразбираемото. Сякаш спеше, но без да сънува.Студен сън, от който никога няма да се събуди. “Нее чак толкова зле” – си каза Анти. Но кое е онова,което правеше погледът на угасналите такъв. Нещоужасно, което го е пропуснало? Или още не е дошло?“Колко ли време е минало?” – Всъщност колко лиму остава преди да откъсне последен дъх отгърдите си. Може би вече го хранят с онази течнахрана. Сигурно са минали дни, но едва ли времето еот значение тук, където и да се намира. Дановсичко свърши по-бързо.

- Анти! – тих шепот го погали и повтори: -Анти!

Звучеше като в пещера, с леко ехо, но бешев главата му.

- Кой е?

- Аз съм твоята реалност, ти си в моетосъзнание. Сега се събуждаш от съня, в който беше.

- Събуждам?! Аз живях…

- Не, Анти, спеше! Все повече се будят,макар че приемат реалността различно, но всичкиумират след това.

- Каква реалност. Всъщност, какразговарям със себе си?

- Аз съм онази част, която е била тук, вреалността, а ти си нещо като мой сън, като моеотражение, малко по-изкривено, но си мое.

- Аз не съм ли от реалния живот, а ти да симоята болест, лудостта, която ме е обзела?

- Ще разбереш след малко. Сега смеразделени, но ще се слеем и станем едно цяло,тогава всичко ще свърши за нас. Да не бързаме.

- Но защо?

- Защото сме само сън, Анти. Сън на нещо,което не можем да си обясним. Нещо, което ни еродило – теб, мен, живота, и твоя и моя. Всичко,което ни заобикаля, е само един сън.

- Не може вселената да е това…

Може би дори това понятие не съществува,както и не съществува животът.

- И какво е това, в което сме?

- Не знам, но сега се събужда и е време даизчезнем.

- Милиардите години не могат да бъдатсамо един сън за каквото и да е.

Милиарди за нас, за Него кратка дрямка.Мисля даже, че не съществува и време – такова,каквото го познаваме. Ние сме ненужната част,клетките, които се събуждат.

- Май безкрайността се оказа къса. – Антипомълча и изрече последните си думи: - Готов съмда видя истината, ела и ме води.

- Добре, Анти, и аз се уморих от товачакане. Да се събудим…

Анти го обля нещо плътно, което отвориочите си в него. Тъмнината се плъзна и изчезна,откривайки това, което беше край за него.

4.

За Тино обратният път щеше да е дълъг исамотен. Бе се привързал към Анти за времето,което летяха заедно. Приемаше го като по-малъкбрат, а сега, празното му пилотско кресло гонатъжаваше.

“Дали след минута и аз няма да бъдапоразен?” – се запита за стотен път. Нещо катоочакване и готовност го беше обзела, когатовдигна отпуснатото тяло на Анти и го сложи наносилката. Изпрати безмълвно приятеля си и неслезна от кораба, просто изчака да заредят иотлетя. Когато Орбитална 9 остана зад него,изпрати съобщение и информира централата наЗемята за случилото се. Не след дълго получиотговор – трябваше да отлети до Орбитална 6, крайспътника Титан, и там да изчака идването на новпилот.

За Тино това бяха две денонощия, коитотрябваше да изкара сам. Той задъвка късче отдъвката на “Тибро” и усети как тежестта наумората отслабва. Опита се да играе шах, но скороизключи програмата. Мислите му се въртяха околосъвсем други неща и той просто седеше и гледаше впремигващите контролни уреди.

Сепна се и отвори очи. Странно беше, че езадрямал. Нали още дъвчеше тоник дъвката. Потърсис поглед пакетчето, но не го откри. Точно това и гонакара да забележи, че от панорамния прозорецстранна и чужда светлина обливаше всичко.

Стана и отиде към светлината. Движениятаму струваха известно усилие. Сякаш нещо се бевкопчило, не го задържаше, но го затрудняваше.Като че вървеше във вода.

Погледът му се впи в пустотата накосмоса, абсолютно пазен, без звезди, без планети,без Слънце. Нямаше нищо, освен едно далечно петно,неясно и размазано, но което се приближавашебързо.

Тино направи движение с ръка, за да усетипак лекото съпротивление- Наведе се и взе част отскъсаната книга на Анти. Хвърли я нагоре, тя сякашполетя и плавно се спусна.

Обърна се. От къде идваше тази светлина,нямаше нищо, което да я роди. Безкрайна пустота итова петно, което сега беше станало доста голямо.Тино се вгледа по-внимателно. Имаше форма на нещопознато. Като юмрук с протегнат показалец, койтого сочеше.

Ярка светкавица блесна в очите му и гопроряза, Тино сякаш прогледна но със съзнаниетоси.

- Не! Искам пак да заспя! – извика той,думите едва се откъснаха от устата му.

Видя всичко – себе си, Земята, Слънцето,звездите, цялата Вселена, как се завъртат като влуд кръговрат, който се смаляваше все повече и сеотдалечаваше.

Тино и всичко останало, онова, което бешебезкрайността на живота, се стопиха и останахакато една малка прашинка, полепнала на едноогромно око, което току-що се бе отворило и самослед секунда щеше да бъде разтъркано с пръст.

Секундата бавно отмина и Тино тихо сеоткъсна от онова, което си мислеше, че е билореалност, а се оказа само един сън в прахта.